Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Да, така мислех.

— Ти грешеше, като мислеше така, Леонид. Скоро ще си тръгна от вас и всичко ще се промени. Ще се променя аз самият, спомените ми също.

Отдалечавам се от масата, поглеждам през прозореца, където проблясват илюминациите на Дийптаун. Може би ти беше прав, Човеко Без Лице? За Неудачника не бива да се съди с човешки мерки. Ето на — аз се опитах, и какво излезе?

— Да допуснем — казва зад гърба ми Вики, — че ти не лъжеш. Ти наистина си ни чужд. Да речем, че си пришълец от звездите. И нямаш нищо общо с хората. Разкажи ми тогава…

Може би Вики започва да вярва. Сега, след като се е скрила зад израза „да допуснем“, ще започне да разпитва Неудачника за неговата етика и култура, за конструкцията на кораба и принципите на междузвездното пътешествие.

И това също е идея…

— Оставям ви за минута — казвам, без да се обръщам.

Вики не протестира, сигурно е решила, че временно ще изляза от дълбината.

Не…

Нарисувана стена, нарисуван прозорец — пробивам ги с ръка, пристъпвам — и се озовавам над града. Сгради, реклами, пешеходци, коли…

Вече ме няма, тялото ми е изчезнало. Просто се плъзгам по въздуха.

Сякаш са се осъществили хакерските мечти и фантазиите на холивудските режисьори. Виртуалността, такава, каквато трябва да бъде. Свобода на посоките и формите.

По-нататък.

Описвам кръг над двореца на „Майкрософт“, огромно, чудовищно разпростряло се здание, щедро обсипано с прозорци. Снижавам се, опитвам се да определя местонахождението на сървъра на елфите.

Надолу по ето тази улица…

Със сигурност съм невидим за околните. Нося се над главите на минувачите по-бързо от колите на „Дийп-разводач“, като се прехвърлям от сървър на сървър.

Какво търся всъщност? Следите от битката, утихнала преди два-три часа? Виртуалното време е сгъстено, едва ли ще намеря нещо. Но все пак трябва да го сторя.

Ето…

Къщичката на елфите, опустялата улица. В далечината се мярка такси и изчезва.

Стъпвам на тротоара и се превръщам в човек.

Труповете на охранителите на Дибенко вече са изчезнали. Или са ги вдигнали, или те сами са се разпаднали. Но на мястото, където се бяха хванали гуша за гуша върколакът и Човека Без Лице, асфалтът все още е разтопен и вдлъбнат. Единствената следа.

Само че какво ми дава това?

Обикалям край вдлъбнатината и преценявам струва ли си да тегля от къщи търсещи програми и да сондирам пространството. Не, разбира се, това е безсмислено. Обичайните методи няма да помогнат.

От пресечката бавно излиза такси и потегля в посока към мен. Прекалено бавно, за да е случайност. „Дийп-разводач“ са прословути със скоростта си.

Какво пък, струваше си да се очаква засада.

Толкова съм сигурен, че от таксито ще слезе Дибенко, че не познавам веднага мъжа насреща.

— Стрелеца? А? — жизнерадостно възкликва Гилермо и се запътва към мен. — Ти ли си, Стрелец?

Мълча. Началника на отдела за сигурност на „Лабиринта“ продължава да ми е симпатичен. Много жалко.

— Ти Стрелеца ли си? — пита Гилермо. — Искам да съм сигурен, кажи ми!

— Здрасти, Вили — казвам аз. Върху лицето му веднага разцъфтява усмивка:

— Здрасти! Знаех си, знаех си аз… — Гилермо поглежда косо разтопения асфалт и цъка с език: — Яко! Напечено беше, а?

— Да.

— Стрелец… — Вили разперва ръце. — Страшно ми е неприятно, наистина! Аз дори бях против това да ви обвинят в нанасяне на щети! Но там — обиден поглед нагоре — решиха да ви сплашат. Това е неправилен метод!

— И сега какво?

Гилермо въздъхва и без да щади шикозния си костюм, сяда върху асфалта. Настанявам се до него. Седим при остатъците от Ромкиния погребален огън, сякаш сме две хипита от различни поколения, едното улегнало, но все така демократично, а другото — в самия разцвет на протеста си.

— Подозирах, че това произшествие е дело на вашите ръце — казва Вили. — Много необичайна и кръвопролитна схватка. Да… чаках ви на свой… ъ-ъ… страх и риск.

— Защо? — питам аз. — За да се опитате да ме приберете на топло? Няма да стане. И преди нямаше да ви се уреди въпросът, а сега пък изобщо няма да стане.

Гилермо застава нащрек, но не прави опити да ме разпитва.

— Не, не, Стрелец. Изобщо не съм сигурен, че точно вие сте виновен за нашите ядове. Може би вината е в недоразуменията с Ал-Кабар? А?

Намига ми заговорнически. Някакъв тих бунт срещу ръководството на „Лабиринта“.

— Стрелец, бих искал да подновим сътрудничеството си. В края на краищата, вие пръв заподозряхте необикновеността на Неудачника. И не бива да страдате заради това!