Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Усещам миризмата на обгорената козина, виждам бледия огън, тялото, което се гърчи.

И в същия миг изчезвам, хлътвам в нарисувания асфалт, в отдавна затворилия се канал за връзка.

Полет.

Фонтан от искри пронизва тялото ми.

Спираловидни мълнии ме шибат в лицето.

Усещам болка и за пръв път, откакто съм във виртуалността, разбирам — болката не е измислена. Тя е слаб отглас на онази, която измъчва тялото ми в истинския свят. Правя това, което един човек не може и не бива да прави. Общувам директно с компютъра. Придвижвам се из мрежата, като дърпам информация от отдавна прекратили действието си програми.

Трудно ми е и боли, но трябва да издържа.

Като че ли издавам стон. Изкрещявам и притискам несъществуващи длани към челото си. В очите ми са забити нажежени пирони, сякаш някой стърже кожата ми с шмиргел.

Това е цената за невъзможното…

Когато идвам на себе си, пред мен има врата. Търкалям се в коридор, дълъг и мрачен, в който има стотина такива врати. Дали не съм в някой виртуален хотел?

Болката още не е изчезнала, но е намаляла, станала е по-милостива. В състояние съм да се надигна от пода — много предпазливо. Да притисна чело към студеното дърво на вратата.

Значи и ти, Ромка, влизаш във виртуалността с еднократни адреси?

Побутвам вратата, без за миг да ми мине през ума, че може да е заключена, и хлътвам в стаята. По стените има плакати на полуголи хубавици, а до едната от тях стои масичка с много и различни питиета. Всичко изглежда някак странно… С гръб към мен седи непознат мъж, трака по клавиатурата на компютъра и фалшиво си подсвирква някаква мелодийка. Под ръка са му една полупразна бутилка джин и препълнен с угарки пепелник. Мъжът тъкмо допива жадно чашата си с евтин „Хогард“.

— Привет, Ромка! — промърморвам аз и се подпирам на стената. Мъжът, който светкавично се е обърнал, ме поглежда объркано, после скача, хваща ме под мишници и ме помъква към креслото.

Сега вече мога спокойно да припадна…

Ромка поднася към устата ми пълна чаша джин и миризмата на хвойна окончателно ме свестява.

— Разкарай това, ще повърна — отблъсквам ръката му.

— Льонка, ти ли си? — недоверчиво пита дайвърът.

— Аз съм…

— Пийни си, де, ще ти олекне!

— Пиянде — прошепвам думата, с която никога преди не съм се решавал да го нарека. — Само ти можеш да лочиш чист джин…

— Да добавя ли тоник? — досеща се Ромка. — На мен и така ми харесва…

Той лисва почти цялата чаша на пода, допълва я с тоник и отново ми я подава. Този път не отказвам, отпивам и усещам как тялото ми блажено изтръпва.

— Как влезе? — пита Ромка. — Нали вратата беше заключена?

Прекалено трудно е да му обяснявам защо вече не ми пречат заключените врати. Махам с ръка и си допивам питието.

— А как ме намери?

— Ами… успях някак… — отговарям неопределено. Но Ромка изглежда е прекалено щастлив от появата ми, за да тръгне да ме разпитва.

— Успя ли да се измъкнеш от оная гад? — интересува се той.

— Да…

— Ама че мръсник! — изругава Ромка. — Задръсти ме тотално.

— Как се измъкна?

— Вирусът беше чист. Блокира ми машината, ама след рестартирането сдаде багажа. Всичко беше в рамките на конвенцията… ама си беше яко, дявол да го вземе! — Ромка се смее, но насила. — Бива си ги враговете ти, Льоня!

— Завиждаш ли ми?

— Ъхъ! — искрено си признава Ромка. — Страх ме беше, че няма да се измъкнете…

— Измъкнахме се.

— Имаш разкошна приятелка — намига ми Ромка.

Кимвам и се оглеждам, вече по-внимателно.

Наистина жилището на Ромка е странно. С всички тези красавици по стените… с масичката, затрупана с цигари и бутилки алкохол, със захвърлените на леглото последни два-три броя „Плейбой“ и младежкото вестниче за поп-музика…

Ромка извръща поглед.

— Май ти прецаках работата, а? — питам аз.

Върколакът хвърля кос поглед към монитора, по който се нижат редове от някаква елементарна програма…

— Не особено… готвя се за контролно… дребна работа.

— Какво контролно?

— По информатика.

— На колко години си, Ромка? — питам аз, защото ми просветва.

— На петнайсет.

Започвам да се кикотя, като нехая, че мъжът срещу мен мрачно стиска челюсти. Продължавам да се смея, а Ромка става, пали цигара, плисва си джин в чашата и накрая пита:

— И какво е толкова смешно?

— Ромка… — усещам, че не се държа по най-добрия начин, но нямам сили да се сдържа. — Да си пил някога чиста водка или джин?

— Не.