Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Побиват ме тръпки, при това не защото Дибенко спомена за тишината. Просто и на мен ми е познато същото чувство. Ужасът на твореца, който не разбира как и какво е създал.

— Едни ме наричат гений… — човекът със сенки под очите ме хваща за ръката. — Други — тъпак, намерил бисер в купчина тор! Но всичко това не е вярно! През мен в света дойде дълбината. Значи някой е имал нужда от това! Не сега… после…

Дибенко ме поглежда с възторг и копнеж. Прошепва:

— Той не ти ли каза поне нещичко? Не намекна ли… откъде е? Година, век, хилядолетие?

— Дима… — измънквам аз. — Откъде ти хрумна?

— Когато ти си отиде… — прошепва Дибенко. — Ти падна в клопката, ти нямаше как да се изплъзнеш от машината ми. Ама успя да се спасиш… свали цялата информация от дисковете и се чупи! Той ли те научи на това, дайвър? Той ли?

Да ти е жал да го гледаш. Толкова мразя съжалението — то убива не по-зле от омразата, но ми се ще да съжаля Дибенко.

Само тоя негов глас, гласът му не звучи както подобава. Така може да се унижава само прочут актьор, играещ трагична роля…

— Не можеш да си представиш — казва Дибенко — колко сили съм хвърлил за целта! Какво рискувах… положението си в съвета на директорите на Ал-Кабар, агентите в „Лабиринта“… Ти не можеш да разбереш, вие в Русия и досега не сте наясно… А нали аз те изчислих! Проследих канала ти! Знам кой си! Леонид, аз знам адреса ти в Дийптаун! Компания „Поляна“, апартамент четирийсет и девет. Ти си ми в ръцете! Мога да издиря и истинския ти адрес! Но нали не те заплашвам! Аз моля… хайде да се обединим!

Сякаш времето зацикли в кръг — вече не Гилермо, а Дмитрий Дибенко ми протяга ръка.

— Те не могат да разберат — шепне той. — Каквото и да е. Пришълци от паралелни светове, извънземни, машинен разум… Това го няма! Няма нищо друго, освен нас! Вчера и в онзи ден, който ще настъпи тепърва, сме си само ние!

Разбирам…

— Ако искаш ми вярвай, ако искаш се смей! — Дибенко удря с юмрук по нещастния паметник. — Но единственото, което няма граници — това е времето. Компютърната мрежа живее и ще продължава да живее, и споменът за това момче ще надживее всички ни! Информацията няма граници във времето. Неудачника е надникнал в миналото на човечеството. От онова прекрасно далечно бъдеще, до което ние не ще доживеем, от бъдещето на Земята — той е влязъл в детството на виртуалния свят. Нека, нека сме грозни и диви! Но поне нещичко не би ли могъл да ни каже? Да ни даде… вяра…

— Дмитрий, но защо? Защо реши, че е така?

— Защото знам! — Дибенко ме поглежда в очите. — Не може случайно да съм създал дийп-програмата! Това е все едно да стреляш със завързани очи — и да уцелиш хиляда мишени последователно! Аз не съм никакъв гений, аз съм обикновен човек. Просто там, в бъдещето, са решили да създадат виртуалността. Може би това е било предопределено. Може би просто им е трябвал плацдарм… наблюдателен пункт, от който да надникнат в света ни. И аз съм станал… перо в нечия ръка…

— Плацдарм? — питам аз. — Плацдарм — това означава война.

— Да! А на война трябва да се убива… и да се взимат пленници.

— Знаеш ли колко версии за Неудачника има?

— Да.

— Ами ако не е дошъл от бъдещето? А от друг свят?

— Нека! Тогава — още повече е така! Той е в нашия свят, и тук важат нашите закони! Ние сме длъжни да разберем кой е той.

Но какво всъщност иска от мене той?

Гледам Дибенко — треперещи устни, уморени очи, зле облечен, със занемарена външност. Какво иска да постигне? Да размисля? Да му предам Неудачника? Така или иначе, това не е по силите ми. Само си губим времето…

Времето…

Той знае името ми и адреса ми. Знае къде живея във виртуалността.

Дори е успял да ме проследи при Ромка.

А сега печели време.

Рязко се отдръпвам се, хвърлям се към малката порта. Дибенко ме изпраща с поглед, не се опитва да ми попречи. Само на лицето му се появява усмивка — самодоволната усмивка на актьор, който е изиграл ролята си и се опива от аплодисментите.

Таксито преминава покрай мен — сякаш вдигнатата ми ръка вече не означава нищо в Дийптаун. Хвърлям се след колата, отново махам с ръка…

Безполезно.

Това е война.

Как Дибенко е успял да ме отреже от транспортната мрежа на Дийптаун? Може би има дял и в този бизнес?

Съвсем забравих, че вече нямам нужда от „Дийп-разводач“…

Вече ми е познато усещането, когато градът, който ме заобикаля, се сплесква. Рея се над града, проточвам се през далечината, през чуждите компютри — към своя дом.