Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Знам, мога да отстраня замразяването веднага, с едно-единствено усилие. Но не го правя. Нека пътят нагоре бъде бавен, крачка по крачка. За да помета от стените целия фалшив блясък и за да пробудя живота в празните жилища. Никога повече няма да вляза в тази сграда.

Бебешки хленч и бучене на развален кран, лай на куче и звън на чаши. Няма нищо за запомняне и няма за какво да тъжа. Това бяха моите патерици, но се научих да вървя сам.

Последен завой на стълбите, спирам за миг пред вратата, изваяна от елмазени зърна. Във всяка една песъчинка е мъничкото ми лице. Едно от многото лица, които съм си слагал в дълбината.

Издишвам към вратата — елмазите помръкват, угасват, превръщат се в парченца лед, стичат се като водни капки. Поплачи вместо мен, дълбина. Аз нямам за какво да плача.

Влизам — и веднага виждам, че в апартамента нищо не се е променило. Тук програмата на Дибенко не е наложила властта си.

Неудачника и Вики стоят до прозореца и гледат към улицата.

Приближавам се, Вики мълчаливо ме хваща за ръката и продължаваме да гледаме Дийптаун — тримата.

Улицата е задръстена от народ. Плътна тълпа от долепени едно до друго тела. Малко по-далеч, край уличните тротоари, са замрели колите на „Дийп-разводач“, а хората продължават да прииждат, за да спрат пред сградата с втренчени в нея погледи.

И само под самия прозорец хората са сторили място. Там има кръг от пустота, който заобикаля Човека Без Лице. Той също гледа нагоре, сякаш е по силите му да ни види.

— Той изобщо не е зъл — казвам на Неудачника. — Просто е нетърпелив.

— Аз не обвинявам никого — съгласява се Неудачника.

— Тогава си върви — моля го аз. — Точно сега е моментът.

Той ме гледа много дълго време, онзи, който е дошъл в дълбината в облика на Неудачника. Сякаш иска да разгледа истинското ми лице, да разбере какво чувствам.

— Обиден ли си? — пита ме най-сетне.

— Не. Разстроен съм, но това е съвсем друго нещо.

— Страхувах се, че ще се засегнеш. Та нали аз разруших мечтата ти.

— Коя мечта?

— Ти мечтаеше, че виртуалността ще промени света. Ще го направи по-чист. Ще даде на хората доброта и сила. Търпеше това, което те възмущаваше, усмихваше се на онова, което те дразнеше…

Неудачника протяга ръка и я полага върху сключените длани на двама ни с Вики.

— Ти вярваше в мига… в онзи единствен миг, който ще изкупи всички грехове и грешки. Аз убих тази вяра.

Дори ми е смешно да слушам думите му. Нима наистина мисли така?

Нима и аз си мислех същото?

— Работата не е в дълбината, Неудачник — казвам. — Не в тази дълбина.

Той кимва.

— Помниш ли огледалния лабиринт, Леонид?

Разбира се, че го помня…

— Дълбината ви даде милиони огледала, дайвър. Вълшебни огледала. Можете да видите себе си. Да погледнете света — всяко негово кътче. Можете да нарисувате свой свят — и той ще оживее, когато се отрази в огледалото. Това е прекрасен подарък. Но огледалата са прекалено послушни, дайвър. Послушни са и лъжат. Надянатата маска става лице. Порокът се превръща в изисканост, снобизмът — в елитарност, злобата — в откровеност. Пътешествието из света на огледалата не е обикновена разходка. Прекалено лесно е да се изгубиш.

— Знам…

— А аз разговарям с теб само защото знаеш. И аз също бих искал да ти стана приятел, Леонид.

Тъжно се усмихва, после допълва:

— Но това би било доста странно приятелство…

— Вечна дружба между братята пришълци и руснаци? — интересува се Вики.

Значи Неудачника не я е убедил. В нищо. За нея той е човек, хитър хакер, който баламосва всички…

Не ми е весело. Но казвам:

— Аз не те питам кой си. Ако искаш ми вярвай, но ми е все тая… Пришълец от звездите или от друго измерение, машинен разум… Но така или иначе ти знаеш повече от нас. Кажи, какво ще стане?

— Зависи в кое от огледалата гледаш, дайвър…

— Тогава ще избирам, Неудачник. Много внимателно. А сега си върви.

Той отдръпва ръка от дланите ни.

Една секунда не се случва нищо. После стената зад гърба му започва да се огъва, усуква се във фуния.

Неудачника прави крачка назад. В сиянието на тунела, водещ към неизвестността. Към небесносиньото слънце, под което се диплят оранжевите ленти. В своя свят.

Тялото му трепери и се размива, фонтани от разноцветни искри бликват от кожата му. За миг ми се струва, че виждам — виждам онзи, който е идвал в нашия свят.

Но по-скоро просто ми се иска да дам име на чудото.

— Не ни забравяй… — казвам след отплуващите светлинни отблясъци. — Помни ни такива, каквито сме.