Мари Лу - Warcross

Тъкмо започвам да си мисля, че тази вечер няма да видя Хидео повече, когато нещо топло обвива раменете ми. Сивото му палто. Поглеждам нагоре и го виждам да минава покрай мен.

— Като че ти беше студено — казва той и пак сяда на стола си.

Придърпвам палтото му на раменете си.

— Благодаря — отвръщам.

Той поклаща извинително глава. Дано каже нещо, признаващо затанцувалата помежду ни искра… Но вместо това той казва:

— Боя се, че скоро трябва да тръгвам. Бодигардовете ми ще те изведат до таен изход, за да не бъдеш смущавана.

— Да, разбира се — отвръщам и се опитвам да прикрия разочарованието си зад весел тон, поне се надявам да е весел.

— Кога мога да те видя пак?

Поглеждам го сепнато. Цяло ято пеперуди пърха в корема ми, а сърцето ми пак започва да блъска в гърдите.

— Ами… — заговарям — освен онова, което вече обсъдихме, не съм убедена, че ще имам какво да докладвам преди…

Хидео поклаща глава.

— Не, не за доклад. Просто заради компанията ти.

Просто заради компанията ми. Погледът му е спокоен, но забелязвам начина, по който се е извърнал към мен, светлината в очите му.

— След първия мач — чувам се да изричам.

Хидео пак ми се усмихва, този път с тайната си усмивка.

— Ще чакам с нетърпение.

Утринта на първия ни официален мач започва с няколкократните сблъсъци между инвалидната количка на Ашър и вратата ми. Стряскам се и се будя, мрънкам и едва успявам да вдяна какво ми говори.

— Изкараха нивото! — вика той, щом тръгва на таран към вратата на Хамилтън. — Ставайте! На крак!

Изкарали са нивото . Клепачите ми хвръкват нагоре и подскачам в леглото. Днес е първият ден.

Ровя се из одеялата, докато си намеря телефона, а после набързо преглеждам съобщенията си. Имам само едно ново — от Хидео.

Не мога да преценя дали бурята в стомаха ми е породена от ужаса от първия ми мач, или от неговите думи. От две седмици насам, след вечерята ни, си говоря с Хидео почти всеки ден. Повечето ни разговори са невинни, строго делови — но понякога, когато си говорим късно вечер, усещам тръпка и тя ми напомня за онзи миг, докато вечеряхме, когато той се наведе близо до мен.

Усмихвам се.

Поклащам глава.

И нищо повече. Изчаквам за ново съобщение, но такова не идва, затова замятам крака през ръба на леглото и стъпвам на пода. Припряно навличам някакви дрехи, удрям една четка на зъбите си, свивам шарената си коса на небрежен кок и си слагам НевроЛинк лещите. За момент се вглеждам в отражението си в огледалото. Чувам пулса си в ушите. Представям си Кийра в Ню Йорк как ме гледа в игрите, сгушена на топка на дивана. Представям си как господин Арсол прави същото и не вярва на очите си.

Време е. Въздъхвам с трепет, обръщам гръб на огледалото и изтичвам навън.

Всички останали вече са в атриума, скупчени около Ашър, а той ни пуска сутрешната емисия. Отивам при тях и Хами ми кимва. Наблизо Уики търчи от един на друг и сервира на всеки любимата му закуска. За Хами — гофрета, залята със сироп и щедро отрупана с плодове и сметана, а за мен — тако с огромно количество гуакамоле отгоре. Рен, примадона съща, се суети над чиния яйчени белтъци и варен спанак, а Рошан само попийва от чаша чай с подправки и се мръщи на чинията, която Уики му поднася.

— Не днес — мрънка той.

Уики мига насреща му с най-жалния вид, който може да си придаде един дрон.

— Не желаете ли да размислите? Бъркани яйца с козе сирене са любимата ви…

Щом го споменава, Рошан позеленява.