Мари Лу - Warcross

Когато пристигам в седалището на „Хенка Геймс“, вече съвсем се е стъмнило и сърцето на Токио отново се е превърнало в страната на чудесата и неоновите светлини. Дори и самото седалище на фирмата изглежда различно и погледнати през лещите, стените са покрити с цветни завихряния и артистични варианти на логото на компанията. Щом колата спира пред сградата, двама мъже, облечени в тъмни костюми, ме поздравяват. Единият е висок и хилав, а другият е с телосложение на невисока планина. И двамата ми се покланят леко в синхрон.

— Насам, госпожице Чен — казва единият и ми се усмихва любезно.

Помня, че съм виждала тези двамата — вървяха подир Хидео, когато той си тръгна от частната ложа в „Токио Доум“. Крачим в мълчание към офиса на Хидео.

Хидео се е привел над маса, наклонил съсредоточено глава, а тъмната му коса стърчи във всички посоки. Облечен е в обичайните си риза с яка и тъмни панталони, макар и този път ризата да е черна, на тънички сиви райета. Погледът ми се спуска към обувките му. Днес са оксфордски модел в синьо и сиво, украсени с черни линии. Копчетата му за ръкавели нарочно не са еднакви — едното е полумесец, а другото — звезда. Как винаги успява да изглежда така излъскан? Татко щеше да е впечатлен.

Щом влизаме, той вдига очи. Спомням си, че е редно да се поклоня за поздрав и свеждам глава.

— Емика — казва той и се поизправя. Сериозното му изражение се смекчава, когато ме вижда. — Добър вечер! — Той разменя кратък поглед с всеки от бодигардовете. Единият отваря уста да възрази, но щом Хидео посочва с глава към вратата, мъжът въздъхва и двамата излизат навън.

— С мен са, откакто съм станал на петнайсет — казва Хидео, докато заобикаля масата, за да се приближи. — Ще трябва да им простиш, ако понякога се държат твърде покровителствено.

— Може би си мислят, че съм опасна за теб.

Това го кара да се усмихне.

— Такава ли си?

— Старая се да се сдържам — отвръщам му с усмивка. — Засега съм тук само за да ти кажа какво открих.

— Да разбирам, че си попаднала на нещо интересно в Тъмните светове?

— Интересно е много слабо казано — оглеждам се из офиса. — Настани се удобно. Имам да ти предавам доста информация.

— Чудесно, защото си мислех да пробваме нещо различно за срещата си тази вечер — Погледът му се задържа върху мен за миг повече от нормалното. — Вечеряла ли си?

На вечеря ли ме кани?

— Не — отвръщам и се мъча да се държа непринудено.

Той сваля тъмносиво палто от облегалката на един стол и си го намята. После посочва с глава към вратата.

— Ела да вечеряме тогава.

Озоваваме се в Шибуя, точно пред един небостъргач, над чийто връх плава името „Анджелини Остерия“. Вземаме асансьора чак до последния етаж, където пред нас се разтварят стъклени плъзгащи се врати. Влизам в помещение и от гледката ченето ми увисва. Част от пода е стъклен — от истинско стъкло, а не виртуална симулация, и из него плува върволица от златисти и алени брокатени шарани кои. Вази с цветя украсяват мраморни пиедестали по стените на ресторанта. Цялото заведение е празно.

Управителят тича да поздрави Хидео.

— Танака сама! — възкликва той на японски и ниско се покланя. После ме поглежда с вдигнати в почуда вежди. — Хиляди извинения… Не знаехме, че тази вечер сте предвидили да дойдете с придружителка!

Открадва си бърз поглед към мен. Внезапно осъзнавам, че сигурно ме мисли за поредната изгора на Хидео. А може и да съм. Пристъпвам неловко от крак на крак.

Хидео му кимва.

— Няма нужда от извинения — отвръща той на японски, а после поглежда към мен. — Това е госпожица Емика Чен, работим заедно. — С протегната ръка той ме поканва да мина пред него. — Моля.

Последвам управителя, смутена и хиперосъзнаваща присъствието на Хидео зад мен. Излизаме във външна градина, обградена с живописни колони и осветена с гирлянди от светлинки. Отоплителни лампи грейват на ритмични интервали и пламъците им хвърлят топло златисто сияние по кожата ни, а ниско долу блещукат светлините на града. Щом сядаме, сервитьорът ни подава менюта и припряно си тръгва, ние — и бодигардовете — оставаме единствени тук.

— Защо ресторантът е съвсем празен? — питам.

Хидео въобще не си дава труда да докосне менюто.

— Аз съм собственикът — отговаря той. — Веднъж месечно е резервиран за мен и за всякакви мои потенциални бизнес срещи. А и си помислих, че може би предпочиташ западна храна.

В отговор стомахът ми шумно изкъркорва и се разкашлям в опит да го прикрия. Няма да се изненадам, ако Хидео притежава половин Токио.