Мари Лу - Warcross

— Италианската храна е супер — казвам.

Поръчваме си и не след дълго ястията ни пристигат, изпълвайки въздуха с богатия аромат на босилек и домати. Докато се храним, аз влизам в профила си и изпращам на Хидео покана да се присъедини.

— Проследих Рен в Пиратската бърлога — казвам.

— И? Какво видя?

— Беше с ей този тип. — Оставям вилицата си и изваждам спомена от видяното в Свърталището — фигурата в тъмна броня, придружена от своето прокси, залагаща на нелегални Warcross игри.

Хидео се привежда напред, за да я разгледа по-добре.

— Това Нула ли е?

Кимвам, чуквайки два пъти по масата.

— Почти съм сигурна, че беше той. Беше скрит зад брониран аватар и зад това прокси, както изглежда, даваше информация на своите последователи. Десетки последователи. Това, върху което работи, не е самостоятелна операция.

— Що за информация раздаваше?

— Координати на градове. Виж. — Изкарвам списъка с числата, който бях записала, и му обяснявам системата с малките залози, използвана от Нула, за да ги предаде на последователите си. След това изваждам виртуална карта и отбелязвам координатите по нея. Пръстите ми се спират на координатите 35,68, 139,68.

— А това е Токио — градът, за който откликна Рен. Може би и всички други са откликнали в зависимост от реалното си местоположение.

Очите на Хидео се присвиват все повече, докато анализира локациите.

— Това са градовете, в които се провеждат най-големите събития, свързани с турнира. — Вдига поглед към мен. — Някаква идея колко подобни срещи е провел преди това?

Поклащам глава.

— Не. Но сякаш разполага с голяма група. Имам нужда от друга среща с Нула, за да придобия по-добро усещане за това какво означава всичко това, но шансовете да получа повече информация от него преди началото на игрите са нищожни.

Хидео поклаща глава.

— Няма нужда да го правиш. Ще го докараме при нас. Първият официален мач се играе на пети април? Вече знаем, че Нула и поддръжниците му ще го гледат, както и че „Токио Доум“ е възложен на Рен. Много е вероятно той да е в директна криптирана връзка с Нула през цялата игра.

— Искаш да хакнеш системата по време на мача ни?

— Да. Ще заложим нещо в теб в първия официален мач. Принуди Рен да си взаимодейства по някакъв начин с теб по средата на играта и то ще обезвреди щита, който го защитава. И ще изобличи всички данни между него и Нула.

Това звучи като добър план.

— И какво ще ми заложиш?

Хидео се усмихва леко. Взема китката ми в ръка и я обръща, а палецът му се притиска внимателно в пулса ми. Цялата трепвам и се изпълвам с топлина от това докосване. После той отдръпва ръката си от моята и прави кратък жест във въздуха. Данните ми изскачат между нас, текстът блести в бледосиньо. Гледам възхитено, докато влива моите данни в онова, което вече имаме от Рен, създавайки алгоритъм с функциите на капан току пред очите ми.

— Какво е? — питам го.

— Примка. Хвани го за китката по което и да е време на играта. Тя ще пробие през защитите му и ще ти даде достъп до данните му.

После отново взема ръката ми и увива капана около китката ми като гривна, мрежата от данни проблясва за миг срещу бледата ми кожа, а след това се скрива от погледа. Нещо в този жест буди у мен носталгия и изведнъж виждам баща ми, приведен над масата в трапезарията, да си тананика весело, докато разучава ивици плат и ги мери по китката си. До татуираната му ръка стои полупразна бутилка вино, а по пода около него са пръснати пайети и топове плат.

Отдръпвам ръката си и я свивам в скута си, внезапно почувствала се уязвима.

— Ще го направя — казвам.

Изразът на лицето на Хидео се променя. Той ме изучава с очи.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — започвам да клатя глава, гневна на себе си, задето съм толкова слаба. Просто спомен, това е всичко.

И точно това възнамерявам да кажа на него, след което бързо да сменя темата — но тогава вдигам поглед, срещам очите му и усещам как този път моите стени са тези, които започват да се рушат.

— Спомних си за баща си — казвам вместо това. — Имаше навика да мери по-късите парчета плат, като ги увива около китката си.

Хидео явно е уловил промяната в тона ми. — Имаше? — пита нежно.

Свеждам поглед към масата.

— Доста време измина от смъртта му.

Хидео се умълчава за дълго. В погледа му разчитам разбиране и безсилието на думите, споделено между всички, които някога са загубили близък човек. Една от ръцете му се свива в юмрук, после се отпуска. Гледам как синините по кокалчетата му се разместват.