Мари Лу - Warcross

— Не днес! — повтаря той и потупва Уики по главата. — Нищо лично.

— Яж! — подхвърля му Ашър над чинията си с бъркани яйца. — Днес трябва да хапнеш нещо , ако искаш мозъкът ти да работи!

Опитвам се да последвам съвета му, но успявам да погълна едва три залъка, преди да се откажа и да избутам чинията си настрана. Преяла съм с мисли.

Хамилтън размахва залък гофрета, набоден на вилицата ѝ, и кимва към изображението във въздуха пред нас.

— Като че първата ни игра ще е бърза — казва тя.

Първото ниво, създадено от комитета на Хидео за нашия мач, изглежда като свят от блестящи ледове и извисяващи се ледници. Пред очите ни пейзажът се върти във въздуха и ни позволява да поогледаме какво ще представлява. Под него е изреден списък с правила.

Рошан ни ги прочита на глас, сбърчил съсредоточено чело.

— Това ще е ниво с гонитби — казва той, изчопля парче фурма от яйцата си и го налапва. — Всички постоянно ще хвърчат напред-назад на индивидуални ховърбордове. Ако съборят играч от ховърборда, ще бъде възкресен една пълна дължина зад останалите, на най-ниската възможна височина над земята.

Опитвам се да обхвана с очи целия терен, докато се върти, да го запечатам в паметта си.

Ашър отпуска глава на специалната облегалка и оглежда всички ни. Очите му се спират първо върху Рен.

— Време е да изпробваме уменията ти на боец — казва той. — Ти си плътно до мен, уайлдкард. — После поглежда мен. — Емс… — той кимва към въртящата се карта. — Ти стартираш от другата ми страна. Хами, ти се дръж малко по-напред от нея. Награби колкото можеш повече пауъръпи и ѝ ги подавай. Рошан, ти се грижи за уайлдкард играчите и гледай да не изостават, ако ги убият рано. — Да победим! — казва той.

Споглеждам се с Рен. Както обикновено, той нищо не казва. Само кимва на Ашър, сякаш през цялото време е бил тук само заради победата, сякаш не е слизал в Тъмните светове, за да организира унищожаването на цялата игра. Ръката ми несъзнателно потрива китката, около която Хидео уви примката.

Тази игра се играе от двама.

Днес „Токио Доум“ е целият в цветове и гербове — нашите и на „Демоничната бригада“. През лещите виждаме изображението на ален феникс да се рее високо над арената редом до орда демони с качулки в черно и сребристо. Посочиш ли към стадиона, във въздуха изскачат куп статистически данни и за двата отбора. Демоните са спечелили два шампионата. Ние сме побеждавали само веднъж, но с победа над тях. Оставям мислите ми да се върнат към обидите, с които ме обсипваха Тримейн и Макс. Днешният мач се очертава интересен.

Отвътре арената изглежда още по-зрелищно. По време на Военния набор долната ѝ част бе заета от насядали в кръгове уайлдкард играчи, очакващи да ги вземат в някой отбор. Но днес всичко това го няма и е заменено с гладък под, върху който в момента се върти изображение на феникс в червено и златно — той се издига на фона на слънцето и се разтваря сред завихрена из космоса галактика. На този под в кръг са подредени десет стъклени кабини — пет за нас и пет за демоните. При официалните мачове играчите влизат в тези кабини, за да е сигурно, че всичко е разпределено справедливо между двата отбора: еднакви температурни разлики, въздушно налягане, калибриране на линка, връзка с Warcross и т. н. Освен това така се пречи на играчите да подслушват командите, давани от противника.

Стадионът е претъпкан. Един вездесъщ глас вече извиква името на всеки от нас, щом влизаме на арената; гласът е плътен и кънтящ, щом извика някое име, то се завърта в центъра на арената, изписано с пламтящи букви. Ликуващите възгласи ме разтърсват, докато един по един заставаме по средата в очакване да ни отведат до кабините ни. В отсрещния край пристигат и демоните.

— Джена Макнийл от Ирландия, най-младият капитан в официалните игри! — извиква гласът. — Тримейн Блекбърн от Англия, нейният архитект! Макс Мартин от Съединените щати, боецът на демоните!

Те слизат и се нареждат в редица. Дарън Кини, щит. Зиги Фрост, крадец. Тя за кратко ме поглежда в очите, сякаш с извинение, но после изправя гръб и ми кимва решително. В отговор спокойно се взирам в нея. На Военния набор може и да сме си общували приятелски, но сега сме съперници.

Прехвърлям вниманието си върху Тримейн. Той ме гледа на кръв и решавам в отговор да му пусна ослепителна усмивка.

Гласът на стадиона обявява името ми. Хоровият писък на публиката ме оглушава. Над претъпканите редове размахват като бесни плакати с името ми. „Емика Чен!“ — пише на тях. — „Отбор САЩ! Отбор „Ездачите на феникси!“ Мигам насреща, смутена от това зрелище. Някъде откъм най-горния край на арената гласовете на анализаторите току подхващат спор за днешния мач.