Кори Доктороу - Малкия брат

— Момчета, чуйте ме за секунда. Искам да обсъдим нещо сериозно.

Почти застанаха мирно. Щеше да е смешно, ако не беше плашещо.

— Ето какво. След като ми помогнахте, става много опасно. Ако ви хванат, ще стигнат и до мен. Ще изтръгнат всичко, което знаете. — Вдигнах ръка, за да спра протестите. — Недейте. Не сте го преживели. Всеки проговаря. Всеки се пречупва. Ако ви хванат, кажете им всичко каквото знаете колкото се може по-бързо. Така или иначе ще го научат. Такива са методите им.

— Но ето защо няма да ви хванат. Вече няма да заглушавате. Не сте на действаща служба. Вие сте… — Замислих се за точния термин от шпионските трилъри. — Вие сте спяща клетка. Скатайте се. Правете се на нормални. По всякакъв начин. Аз ще приключа всичко. Или евентуално ще ме довършат. Ако не чуете нещо от мен до 72 часа, значи са ме хванали. Тогава правете каквото искате. Но ако успея, през следващите три дни, а и след това, ще стоите мирни. Обещавате ли?

Те обещаха тъжно. Съгласих се да дремна, но ги накарах да ме будят по веднъж на час. Трябваше да поддържам телефона на Маша и чаках съобщение от Зеб.

Срещата беше във влака, което ме изнерви. Там е пълно с камери. Но Зеб знаеше какво прави. Беше избрал последния вагон на влака от Пауъл Стейшън в час, когато беше пълно с народ. Провря се през тълпата и добрите граждани на Сан Франциско се отдръпнаха, създавайки обичайното празно пространство около бездомниците.

— Радвам се да те видя отново — каза той, като гледаше към вратата. Наоколо нямаше кой да подслушва, освен ако не разполагаха с високочувствителни микрофони. Ако имаше такива, и двамата бяхме мъртви.

— И аз, братко. Съжалявам.

— Млъкни. Няма за какво. Ти си по-храбър от мен. Готов ли си да се покриеш? Готов ли си за бягство?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Да?

— Имам друг план.

— Аха.

— Чуй ме. Разполагам със снимки и видео. — Бръкнах в джоба си и натиснах телефона на Маша. По пътя купих зарядно и спрях в едно кафе, докато батерията не вдигна четири от пет чертички. — Трябва да стигна до Барбара Стратфорд, жената от вестника. Само че ще я наблюдават, ще чакат да се появя.

— Мислиш ли, че няма да търсят и мен? Ако планът ти включва да се доближа на миля от дома или офиса й…

— Искам да накараш Ван да се срещне с мен. Дарил разказвал ли ти е за Ван? Момичето…

— Да, да, разказа ми. Но не мислиш ли, че наблюдават и нея?

— Вероятно. Но не толкова съвестно. Ван е тотално чиста. Тя не участва в моите… — Преглътнах. — Проекти. Така че може да са се отпуснали. Ако се обади в „Бей Гардиън“ и поиска среща, за да обясни, че говоря глупости, може и да я пуснат.

Той се загледа продължително във вратата.

— Знаеш какво ще стане, ако ни хванат пак. — Не беше въпрос.

Кимнах.

— Сигурен ли си? Някои от хората в затвора бяха отведени с хеликоптери. Карат ги отвъд океана. Има страни, в които мъченията се толерират повече. Страни, в които ще гниеш вечно. Места, където ще мечтаеш да те накарат да изкопаеш ров и да те гръмнат в главата, докато си вътре.

Преглътнах и кимнах.

— Струва ли си риска? Можем да се покрием за много дълго време. Някой ден вероятно ще си върнем страната. Можем да изчакаме.

Поклатих глава.

— Не може да свършиш нещо, ако не правиш нищо. Това е нашата страна. Те ни я отнеха. Терористите са на свобода, а ние не. Не мога да се крия година, десет или цял живот и да чакам да ми подарят свобода. Свободата е нещо, което трябва да извоюваш сам.

Този следобед Ван си тръгна от училище както обикновено. Седна в дъното на автобуса с приятелките си и започна да се шегува. Останалите пътници я забелязаха, защото носеше глупава широкопола шапка, достойна за декор в ренесансова пиеса.

Никой не обърна внимание на дребното азиатско момиче, което слезе след няколко спирки. Беше облечено с проста училищна униформа и гледаше срамежливо. Освен това в момента шумната корейка в автобуса се хилеше така, че шофьорът се обърна да й направи забележка.

Ван вървеше с наведена глава, а плитката й бе скрита в яката на старото яке. Беше сложила подплънки в обувките си, които я правеха по-висока, и бе заменила лещите с омразните очила с огромни стъкла, които криеха половината й лице. Едва я познах, въпреки че я очаквах. Тръгнах след нея, на около половин пресечка разстояние.

Хората, които минаваха край мен, бързо извръщаха поглед. Приличах на бездомно хлапе. Бях с оцапано яке и издута окъсана раница. Никой не обръща внимание на бездомниците, защото ако ги погледнеш, може да ти поискат пари. Цял следобед обикалях из Оукланд и ме заговориха само един сциентолог и един Свидетел на Йехова. И двамата искаха да ме покръстят. Беше гадно, все едно бях попаднал на педофили.