Кори Доктороу - Малкия брат

Ван следваше внимателно написаните инструкции. Зеб й ги беше предал по обичайния начин, блъскайки се в нея пред училище. Бях описал всичко просто и ясно: „Знам, че не одобряваш. Разбирам. Но това е най-важната услуга, която съм искал. Моля те. Моля те.“

Щеше да дойде. Знаех го. Двамата имахме дълга история. И тя не харесваше какво се случва със света. Освен това злият насмешлив глас в главата ми повтаряше, че и тя е заподозряна след статията на Барбара.

Вървяхме така шест-седем пресечки, като оглеждахме минувачите край нас. Зеб ми беше обяснил за петчленните проследявания. Петима души под прикритие се редуваха и беше почти невъзможно да ги засечеш. Трябваше да отидем на някое изолирано място, където всеки щеше да се отличава.

Имаше надлез на няколко пресечки от станцията на влака и Ван стигна дотам съвсем скоро въпреки цялото обикаляне. Шумът над нас беше почти оглушителен. Наоколо нямаше никого, доколкото виждах. Бях посетил мястото, преди да го избера за среща, за да се уверя, че няма къде да се скрият преследвачи.

Щом Ван спря на уреченото място, побързах да я настигна. Когато ме видя, тя примигна като бухал зад големите очила.

— Маркъс. — Очите й се насълзиха. Осъзнах, че и аз плача. Наистина приличах на пропаднал клошар. Твърде сантиментално.

Прегърна ме толкова силно, че не можех да дишам. Отвърнах й със същото.

След това ме целуна.

Не по бузата, а по устните — гореща и влажна целувка, която сякаш продължи вечно. Бях така смаян, че…

Глупости. Много добре знаех какво правя. Отвръщах на целувката й.

Спрях и я избутах малко грубо.

— Ван.

— О…

— Ван — повторих аз.

— Съжалявам. Аз…

Тогава осъзнах нещо, което трябваше да забележа още преди години.

— Ти ме харесваш, нали?

Тя кимна тъжно.

— От години.

О, Боже! През всичките тези години Дарил беше влюбен в нея, а тя тайно е харесвала мен. След това се хванах с Анджи, с която бяха във вражда, и се забърках във всички тези неприятности.

— Ван. Съжалявам.

— Забрави. — Тя извърна поглед. — Знам, че няма шанс. Просто исках да го направя поне веднъж, в случай че вече никога… — Не довърши.

— Ван, трябва да направиш нещо за мен. Нещо важно. Искам да се срещнеш с журналистката, която написа статията, Барбара Стратфорд. Искам да й предадеш нещо. — Обясних й за телефона и видеото, което Маша ми изпрати.

— Какво ще постигнеш, Маркъс? Какъв е смисълът?

— Ван, ти беше права донякъде. Не можем да оправим света, като застрашаваме хората. Трябва да разреша проблема, като разкрия какво знам. Трябваше да го направя от самото начало — да отида при бащата на Дарил и да му кажа всичко още щом ни освободиха. Но сега има доказателства. Тези неща могат да променят света. Това е последната ми надежда. Единственият шанс да измъкнем Дарил и да не се налага да бягам и да се крия от полицаите. Само ти можеш да го направиш.

— Защо аз?

— Шегуваш ли се? Виж как добре се справи дотук. Ти си най-добрата от нас. Само на теб мога да се доверя.

— Защо не накара приятелката си Анджи? — Изрече името без емоция, сякаш беше парче бетон.

Сведох поглед.

— Мислех, че знаеш. Арестуваха я. Тя е в Гитмо… на Трежър Айланд. От няколко дни. — Опитвах се да не мисля какво се случва с нея, но не издържах и заплаках. Чувствах болка в стомаха, сякаш ме бяха ритнали. Докато се опомня, стоях превит под магистралата и ревях.

Ван коленичи до мен.

— Дай ми телефона. — Гласът й приличаше на ядно съскане. Извадих апарата от джоба си и й го подадох.

Спрях да плача и се надигнах. Знаех, че лицето ми е омазано със сълзи и сополи. Ван ме гледаше с отвращение.

— Трябва да внимаваш да не се изключи. Имам зарядно. — Порових в раницата. Не бях спал като хората, откакто го бях отмъкнал. Алармата звънеше на всеки деветдесет минути, за да не го оставя да се заключи. — Не го затваряй.

— Ами видеото?

— Това е по-трудно. Изпратих го до пощата си, но вече нямам достъп до Екснет. — Можех да се свържа отново с Нейт и Лиам, но не исках да рискувам. — Ще ти дам потребителското име и паролата за пощата ми в сървъра на Пиратската партия. Внимавай, като влизаш. От Вътрешна сигурност вероятно следят за хора, които ползват подобни пощи.

— Потребителското име и паролата? — Тя беше леко изненадана.

— Вярвам ти, Ван. Знам, че мога да ти се доверя.

Тя поклати глава.

— Маркъс, ти никога не си даваш паролите.

— Мисля, че вече няма значение. Или ще успееш, или това ще е краят на Маркъс Ялоу. Може да получа нова самоличност, но ме съмнява. Мисля, че ще ме хванат. През цялото време знаех, че един ден ще ме спипат.