Кори Доктороу - Малкия брат

Ще бъда умен. Ще се обадя от автомат и ще си сложа качулката, за да не ме снимат многобройните камери. Изрових една монета и обърсах отпечатъците си с тениската.

Слязох към станцията на влака, където имаше телефони. На една тролейбусна спирка забелязах „Бей Гардиън“. Някакъв чернокож бездомник беше събрал цяла купчина вестници и се усмихваше.

— Гледането е безплатно, но ако искаш да прочетеш, ще ти струва петдесет цента.

Заглавието беше с най-големия шрифт, който бях виждал след 9/11.

Отдолу имаше подзаглавие:

— Можеш ли да повярваш? — поклати глава човекът. — Точно тук, в Сан Франциско. Шибаните управници.

Теоретично вестникът трябваше да е безплатен, но човекът явно беше монополизирал разпространението в района. Вече държах четвърт долар. Порових за още една монета и му я подадох. Не си направих труда да бърша отпечатъците.

„Казаха ни, че светът се е променил завинаги, след като неизвестни лица взривиха Бей Бридж. Хиляди наши приятели и съграждани загинаха този ден. Много малко тела бяха извадени, а останалите вероятно са в залива.

Но невероятната история на един младеж, арестуван от СВС минути след взрива, предполага, че правителството държи незаконно мнозина от смятаните за мъртви на Трежър Айланд, който бе евакуиран и забранен за цивилни след атентата.“

Седнах на пейка — същата, на която бяхме подпрели Дарил, след като се измъкнахме от станцията — и прочетох статията. Барбара беше изровила няколко наши снимки. Бяха от миналата година, но все едно изглеждах на десет-единайсет. Бях пораснал много през последните месеци.

Статията беше много добре написана. Разгневих се заради съдбата на бедните деца и после осъзнах, че всъщност става дума за мен. Беше приложила дори и бележката на Зед. Освен това бе изровила имената на още изчезнали деца и питаше колко от тях са затворени само на няколко мили от домовете им.

Посегнах за нова монета, но промених плана си. Какъв беше шансът да не подслушват телефона й? Нямаше как да й се обадя директно. Трябваше ми посредник, който да установи контакт. Дотук с плановете.

Определено ми трябваше Екснет.

Как, по дяволите, да вляза онлайн? Телефонът имаше уайфайндър, но не разполагах с ексбокс, телевизор и диск с „Параноид“. Поне засичаше множество мрежи…

Тогава ги забелязах. Две хлапета на моята възраст се движеха бавно из тълпата на стълбите на станцията.

Това, което привлече вниманието ми, беше начинът им на придвижване. Вървяха безцелно, бутайки се сред туристите. Държаха ръка в джоба си и всеки път, като засечаха нечий поглед, се усмихваха. Едва ли можеха да покажат по-очевидно, че заглушават, но тълпата не им обръщаше внимание. В този квартал бе пълно с клошари и откачалки, така че човек се стараеше да гледа предимно в краката си.

Помахах на единия. Изглеждаше млад, но едва ли беше по-малък от мен.

— Ей, момчета, елате за малко?

Той се направи, че не ме чува. Погледна през мен, все едно бях бездомник.

— Айде де. Нямам много време. — Хванах го за рамото и изсъсках в ухото му. — Ченгетата ме търсят. Аз съм от Екснет.

Изглеждаше уплашен, сякаш се готвеше да побегне. Приятелят му идваше към нас.

— Сериозен съм. Изслушайте ме.

Другият се приближи. Беше доста едър, като Дарил.

— Проблем ли има?

Приятелят му прошепна нещо. Очевидно щяха да побегнат.

Обърнах вестника към тях.

— Вижте на пета страница, моля ви?

Направиха го. Погледнаха заглавието. Снимката.

Мен.

— Леле, пич — каза първият. — Не сме достойни за честта. — Усмихваше се като откачен. По-едрият ме тупна по гърба.

— Няма начин. Ти си М…

Сложих длан на устата му.

— Елате с мен.

Заведох ги до пейката. Забелязах, че под нея има старо кафяво петно. Кръвта на Дарил? Кожата ми настръхна. Седнахме.

— Аз съм Маркъс. — Преглътнах фактът, че си казвам името на хора, които ме знаят като „Мики“. „Бей Гардиън“ вече бе разкрил самоличността ми.

— Нейт — представи се малкият.

— Лиам — добави едрият. — За нас е огромна чест да се запознаем. Ти си нашият герой…

— Не казвай това. Не го казвай. Двамата сте като неонова реклама: „Ние заглушаваме, хвърлете задниците ни в Гитмо в Залива“. Направо се набивате на очи.

Лиам сякаш щеше да заплаче.

— Спокойно, още не са ви спипали. После ще ви дам няколко съвета. — Те се озариха отново. Очевидно Мики бе техен идол и щяха да направят каквото им кажа. Хилеха се като идиоти. Това ме накара да се почувствам доста неудобно.