Кори Доктороу - Малкия брат

В този момент осъзнах, че не мога да избягам.

В този момент осъзнах, че трябва да остана и да се боря.

Маша дишаше дълбоко и равномерно, но когато посегнах бавно към джоба й, изсумтя и се размърда. Замръзнах и затаих дъх за две минути. Броях, един хипопотам, два хипопотама.

Тя постепенно се успокои. Извадих телефона й милиметър по милиметър, а ръката ми трепереше от усилието.

Обърнах го към светлината и се сетих как Чарлз ни снимаше с телефона си и ни се подиграваше. Държеше сребрист апарат с лого на десетина компании. От онези, при които трябва да слушаш реклама всеки път, преди да се обадиш.

Беше тъмно, но напипах рекламните стикери. Бях откраднал телефона на Чарлз.

Обърнах се и съвсем бавно посегнах към джоба на Маша. Нейният телефон беше по-обемист, с по-добра камера и кой знае какви екстри.

Вече бях успял веднъж, така че втория път беше по-лесно. Измъкнах го милиметър по милиметър, спирайки на два пъти, защото тя се размърдваше.

Отдръпнах се назад, но ръката й се изстреля като змия и ме сграбчи за китката. Костите ми изпукаха.

Изпъшках и се взрях в широко отворените й очи.

— Голям идиот си. — Тя взе телефона си и започна да натиска копчетата с другата ръка. — Как точно смяташе да го отключиш?

Преглътнах. Усещах как костите в китката ми се търкат една в друга. Стиснах зъби, за да не изпищя.

— С това ли мислеше да се измъкнеш? — Тя показа снимката с Дарил, Хулу и Ван. — Тази снимка?

Не казах нищо. Имах чувството, че ще ми счупи ръката.

— Ще взема да я изтрия, за да премахна изкушението. — Натисна копчетата, телефонът я попита дали е сигурна и тя трябваше да погледне за правилния бутон.

В този момент се задействах. Все още държах телефона на Чарлз. Ударих с него ръката, която ме стискаше, и си ожулих кокалчетата в масата. Ударът беше толкова як, че телефонът се счупи. Маша изпищя и ме пусна, а аз посегнах към нейния телефон.

Залазих по тясното проходче. Маша се опитваше да хване краката ми и аз избутах някои от кутиите, които ограждаха фараонската ни гробница. Няколко паднаха зад мен и чух, че Маша изръмжа.

Вратата на камиона беше отворена съвсем леко. Бяха махнали стълбите и аз се изсипах по очи на асфалта. Ударих си главата и ушите ми запищяха. Хванах се за бронята, надигнах се и отчаяно тръшнах вратата. Маша изпищя. Сигурно бях притиснал пръстите й. За момент ми прилоша, но се овладях.

Изправих се и залостих вратата на камиона.

Нито един от товарачите не беше наоколо, така че се ометох. Главата ме болеше силно, но не напипах кръв. Навехнатият глезен се беше схванал в камиона и сега подтичвах като счупена марионетка. Спрях само веднъж, за да отменя командата за изтриване от телефона. Изключих радиото, за да пестя батерия и да не ме проследят. Нагласих времето за заспиване на два часа — максимално възможното. Опитах да махна паролата за отключване, но и това действие искаше парола. Налагаше се да натискам клавиатурата поне веднъж на два часа, докато не извадя снимката. Щеше да ми трябва и зарядно.

Нямах план. Време беше да измисля. Трябваше да вляза онлайн и да преценя какъв ще е следващият ми ход. Беше ми писнало други хора да планират вместо мен. Не исках да действам заради Маша, СВС или заради баща ми. В, може би щях да действам заради Анджи. С това нямаше проблем.

Спусках се по хълма по задните улички. Нямах конкретна посока. На всеки няколко минути пъхах ръка в джоба и натисках телефона на Маша, за да не заспи. Така отворен, той образуваше странна издутина в джоба ми.

Подпрях се на една сграда. Глезенът ме болеше много. Къде ли се намирах?

Хайд Стрийт. Пред запустелия салон за азиатски масаж. Предателските ми крака ме бяха върнали там, където бе започнало всичко. На мястото от снимката секунди преди да избухнат бомбите и животът ми да се промени завинаги.

Исках да седна на тротоара, но това нямаше да разреши проблемите ми. Трябваше да се обадя на Барбара Стратфорд и да й разкажа. Да й покажа снимката на Дарил.

Какви ги мислех? Трябваше да й покажа клипчето от Маша. Как президентският съветник се присмива на атаките над Сан Франциско. Как признава, че знае за следващи атаки, но няма да ги спре, защото ще помогнат за преизбирането на неговия човек.

Ето че имах план: ще се свържа с Барбара и ще й дам доказателствата за публикуване. Вамп играта сигурно наистина бе уплашила хората, смятаха ни за терористи. Естествено, когато я планирах, мислех каква добра диверсия ще бъде, а не как ще изглежда на някой НАСКАР фен от Небраска.