Кори Доктороу - Малкия брат

Полицията се мобилизираше сериозно. Чувах хеликоптери. Беше време за финалната игра.

Сграбчих един вампир и му казах:

— Финална игра: когато ченгетата наредят да се разпръснем, се преструваме на обгазени. Предай нататък. Повтори какво казах.

Беше момиче, толкова дребно, че реших, че е малко, но ако се съдеше по усмивката и лицето й, беше поне на седемнайсет.

— Това е изродско — каза тя.

— Повтори какво ти казах.

— Финална игра: когато ченгетата наредят да се разпръснем, се преструваме на обгазени. Предай нататък.

— Точно така. Давай.

Тя изчезна в тълпата. Дръпнах нов играч. Казах му същото. Той тръгна да предаде на останалите.

Някъде сред хората Анджи правеше същото. Може би сред играчите имаше шпиони на СВС, но какво можеха да сторят с информацията? Ченгетата нямаха избор. Щяха да ни наредят да се разпръснем. Това беше сигурно.

Трябваше да стигна до Анджи. Планът беше да се срещнем пред статуята на площада, но трудно щях да стигна дотам. Тълпата вече не се движеше, всички се блъскаха като в деня, когато избухнаха бомбите. Опитах да си пробия път, но в този момент прогърмяха говорителите на един хеликоптер.

— ГОВОРИ СЛУЖБАТА ЗА ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ. РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО.

Стотици вампири около мен се свлякоха на земята и започнаха да кашлят, сякаш се задушаваха. Не беше трудно да се преструваме на обгазени. Всички бяхме разучили материалите от нападението в Долорес Парк.

— РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО.

Паднах на земята и измъкнах смачканата червена бейзболна шапка, която носех в джоба на панталоните си. Нахлупих я на главата си и започнах да издавам звуци, сякаш се задушавах.

Само простосмъртните бяха останали на крака. Огледах обстановката, доколкото можах.

— ГОВОРИ СЛУЖБАТА ЗА ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ. РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО. РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО. — Звукът направо разтърси вътрешностите ми. По гръбнака ми пропълзяха тръпки.

Възрастните бяха изплашени. Движеха се бързо, но без посока. Хеликоптерите сякаш висяха над теб, където и да застанеш. По края на тълпата се появиха полицаи. Някои носеха шлемове и щитове. Други имаха противогази. Задишах още по-тежко.

Нормалните хора се разбягаха. Предполагам, че и аз бих го направил. Видях как един тип съдра скъсаното си сако и закри лицето си, но се спъна и падна. Псувните му се смесиха с кашлянето на тълпата.

Това не биваше да се случва. Фалшивото обгазяване трябваше да обърка хората, а не да предизвика паника.

Вече се чуваха писъци, които познавах от нощта в парка. Писъците на безумно изплашени хора, готови да се изпогазят, но да избягат.

След това завиха сирените за въздушно нападение.

Не бях чувал този звук от деня на взривовете, но никога няма да го забравя. Преряза ме чак до топките и превърна краката ми в желе. Паникьосах се. Изправих се, придърпвайки шапката на главата си. Мислех само за едно: Анджи. Анджи при статуята на площада.

Всички се изправиха и се разбягаха с писъци. Разбутвах хората по пътя си, като държах торбата и шапката си. Маша сигурно ме търсеше, но аз търсех Анджи, която беше някъде до статуята.

Бутах хората и псувах. Ударих някого с лакът, някой ме настъпи и ходилото ми каза „пук“. Блъснах човека и той падна. Опита се да стане, но някой стъпи отгоре му. Продължих напред.

Опитах да избутам следващия и в този момент някой изви силно ръката ми зад гърба. Имах чувството, че рамото ми ще излезе от ставата. Превих се и извиках, но викът ми беше заглушен от тълпата, рева на хеликоптерите и виенето на сирените.

Силните ръце ме изправиха, сякаш бях марионетка. Хватката беше толкова здрава, че дори не можех да мръдна. Тръгнах покорно натам, накъдето ме водеше похитителят ми. Завъртя ме и аз видях кой е.

Беше момичето с остро като на гризач лице и огромни слънчеви очила. Косата й беше яркорозова и стърчеше във всички посоки.

— Ти! — възкликнах. Познавах я. Беше ни снимала и заплаши да ни издаде пет минути преди атентатите. Грубата и коварна мацка. И двамата бяхме побягнали през Тендърлоин и бяхме заловени от ченгетата. Аз се бях държал враждебно и се превърнах във враг.

А Маша беше станала техен съюзник.

— Здрасти, Мики — изсъска в ухото ми, като любовница. По гърба ми полазиха тръпки. Тя ме пусна и аз започнах да разтривам ръката си.

— Боже, ти!

— Да, аз. След две минути ще пуснат газ. Да се омитаме.

— Приятелката ми Анджи е при статуята.

Маша плъзна поглед над тълпата и каза:

— Няма шанс. Обречени сме, ако опитаме да стигнем дотам. Нали ти казах, след две минути ще пуснат газ.