Кори Доктороу - Малкия брат

Виждали сте такива места. Старите центрове на градовете, пълни с малки магазинчета, семейни ресторанти, тук-там по някое кино. Хора с костюми и с модни парцали. Естествено има и „Старбъкс“, но до него ще намерите открит зеленчуков пазар и цветарница, в която тристагодишната продавачка подрежда букети на витрината. Точно обратното на планираното строителство. Прилича на дива градина, все едно кварталът е израснал от земята.

Нашият граждански център е абсолютно различен. В интервюто Джейкъбс казваше, че за да го построят, са съборили страхотен стар квартал, в който нещата се случвали без изрично разрешително.

Според нея след няколко години това ще е един от най-лошите квартали в града. Запустял нощно време, само с магазини за алкохол и въшкави мотели. Сякаш описваше покоен приятел.

В момента бе пиков час и площадът беше препълнен. Освен това тук има станция на влака и спирка на тролеите, така че е добро място за прекачване. В осем часа имаше хиляди хора, които слизаха и се качваха по стълбите. Нареждаха се край контролните пунктове на СВС пред обществените сгради и минаваха проверките. Хората миришеха на шампоан и одеколон, носеха костюмите си като брони и стискаха лаптопи и куфарчета. Това беше средище на бизнеса.

Ето ги и вампирите. Две дузина се появиха от „Ван Нес“. Още от „Маркет“. Трета група идваше от другата страна на улицата. Придържаха се близо до сградите. Носеха грим, черни дрехи, кожени якета и големи ботуши. Някои имаха мрежести ръкавици без пръсти.

Започнаха да пълнят площада. Минувачите ги поглеждаха и извръщаха очи. Не искаха да ги допуснат в личната си реалност, мислеха за глупостите, които щяха да правят през следващите осем часа. Вампирите се трупаха, несигурни дали играта е започнала. Бяха се събрали на групи, като черни нефтени петна. Носеха старовремски шапки, а момичетата бяха с високи обувки и готически одежди.

Някой ме стисна за задника. Обърнах се и видях Анджи. Смееше се така, че чак се превиваше.

— Виж ги, човече. Виж ги! — Площадът беше два пъти по-пълен от преди малко. Нямах представа колко са, но сякаш поне хиляда души бяха откликнали на поканата ми. Боже!

Започнаха да прииждат полицаи, които говореха по радиостанциите си. В далечината се чу сирена.

— Добре — казах аз и дръпнах Анджи. — Да почваме.

Разделихме се в тълпата. Насочих се към най-близкия вампир и извиках: „Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!“ Жертвата ми беше смаяно, но симпатично момиче с изрисувана паяжина по ръцете и кървави сълзи по бузите. Тя изпсува и се отдалечи, признавайки поражението си.

Викът „Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!“ беше задействал вампирите. Някои се атакуваха, а други търсеха убежище. Имах цяла минута, така че се задвижих, използвайки простосмъртните за прикритие. Навсякъде се носеха викове, проклятия и смях.

Звукът се разпространи като вирус в тълпата. Всички вампири бяха разбрали, че играта е започнала, и тези, които бяха в групи, падаха като мухи. Смееха се и викаха, разчиствайки място за още живите. Междувременно продължаваха да прииждат играчи.

8:16. Беше време за ново ухапване. Клекнах и запълзях покрай краката на хората към стълбите на станцията. Минувачите отскачаха изненадано и се опитваха да ме заобиколят. Бях се съсредоточил върху два крака в обувки с огромни платформи и стоманени дракони на носовете. Не очаквах да се сблъскам с друг вампир. Беше на 15 или 16 години с гелосана коса, яке като на Мерилин Менсън и огърлица от фалшиви бивни с интересни символи.

— Хапя, хапя, хапя… — започна момчето, но в този момент един простосмъртен се препъна в него и двамата паднаха на земята. Скочих до хлапето и извиках: „Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!“, преди да се е опомнило.

Продължаваха да прииждат вампири. Костюмарите започнаха да откачат. Играта се разпростираше по „Ван Нес“ към „Маркет“. Коли и автобуси надуха клаксони. Чуваха се още сирени, но вече се бе образувало задръстване.

Страхотно!

ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ!

Викът се носеше навсякъде. Имаше толкова много запалени играчи, че звучеше като рев. Рискувах и се надигнах. Бях в средата на голяма тълпа вампири.

ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ!

Беше по-яко и от концерта в Долорес Парк. Тогава бяхме възбудени и ядосани, а сега беше забавно. Все едно отново се намирахме на детската площадка и играехме на гоненица. Това, че сега имаше възрастни и коли, само правеше нещата по-забавни.

Точно това беше: забавно. Всички се смеехме.