Кори Доктороу - Малкия брат

— За колко време… — тя не довърши.

— И аз се чудя. Предполагам, че може да е за дълго. Но кой знае? Когато излезе статията на Барбара — и тя щеше да получи писмо сутринта, — може да се окажем герои след две седмици.

— Може — въздъхна Анджи.

Прегърнах я. Трепереше.

— И аз съм ужасен. Би било лудост да не те е страх.

— Аха.

Мама ни извика на вечеря. Татко стисна ръката на Анджи. Беше небръснат и имаше разтревожен вид, откакто бяхме ходили у Барбара, но сега се усмихна. Анджи го целуна по бузата, а той настоя да го нарича Дрю.

Вечерята всъщност мина доста добре. Ледът се разтопи съвсем, когато Анджи извади спрея си и обясни за скалата на Сковил. Татко опита от нейната храна и хукна към кухнята, за да изпие един галон мляко. Въпреки това мама също опита и май наистина й хареса. Оказа се, че е прикрит ценител на лютото.

Анджи й подари спрея, преди да си тръгне.

— Имам още вкъщи. — Бях видял, че взе един в торбата си. — Струва ми се, че ще ви свърши работа.

Ето писмото, което тръгна на следващата сутрин, докато с Анджи пишехме „ВАМП ИГРА КМЕТСТВО -> ->“ на стратегически места.

Вие сте клан дневни вампири. Открили сте тайната да оцелявате под ужасяващото слънце. Тайната е в канибализма. Кръвта на друг вампир може да ви даде сила да бродите между живите.

За да останете в играта, трябва да ухапете колкото се може повече други вампири. Ако мине една минута, без да ухапете някого, изгаряте. Ако изгорите, обърнете фланелките си наобратно и станете съдии. Гледайте дали останалите спазват правилата.

За да ухапете вампир, трябва да кажете „Хапя!“ пет пъти преди него. Заставате пред някого, поглеждате го в очите и викате: „Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!“ и ако успеете, той се разпада на прах.

Останалите вампири, с които сте на сборния пункт, са от вашия отбор. Те са вашият клан. Не може да се храните от тях.

Може да станете невидими, като скръстите ръце на гърдите. Докато сте невидими, не можете да хапете и не могат да ви хапят.

Играйте почтено. Целта е да се забавлявате, а не да спечелите.

Ще има финална игра, за която ще оповестим от ухо на ухо, когато се видят победителите. Организаторите ще пуснат новината и целта е да я разпространите възможно най-бързо и да чакате сигнала.

Мики.

Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!

Надявахме се да привлечем поне стотина души. Бяхме изпратили по около двеста покани всеки. Но когато станах в четири и пуснах ексбокса, имаше четиристотин отговора. Четиристотин.

Нагласих адресите в бота и се изнизах от къщи. Докато слизах по стълбите, чух как баща ми хърка. Заключих вратата след себе си.

В четири и петнайсет Потреро Хил беше тих като провинцията. Само една кола мина покрай мен. Спрях до банкомат и изтеглих 320 долара в двайсетачки. Стегнах банкнотите с ластик и ги мушнах в джоба на вампирските си панталони.

Носех наметало, надиплена риза и панталони от смокинг, които имаха доста пришити джобове. Обувките ми бяха с остри върхове и черепи на закопчалките. Анджи щеше да донесе грим и да лакира ноктите ми в черно. Защо не, по дяволите? Кога друг път щях да имам възможност за такава игра?

Тя ме чакаше пред къщата си. Беше облечена с готическа рокля на прислужница и мрежести чорапогащи. Имаше и силен грим и беше накичена със сребърни бижута.

Казахме си едновременно, че изглеждаме страхотно, и се засмяхме. След това тръгнахме по улицата, а спрейовете издуваха джобовете ни.

Представих си как ще изглежда площадът с четиристотин играчи. Очаквах да се появят след десетина минути. Мястото вече гъмжеше от костюмари, които заобикаляха внимателно бездомните просяци.

Винаги съм мразил този район. Там е пълно с многоетажни постройки, музеи, съдилища и общински сгради, боядисани в бяло. В туристическите справочници са докарали мястото като много модерно и футуристично.

Но всъщност е мрачно и гадно. По пейките спят бездомници. Кварталът се опразва към шест часа, защото няма къде да се мотаеш след работно време. Повече прилича на мол. Работят само бюрата за гаранции и магазините за алкохол, които обслужват пияниците.

Осъзнах тези неща, когато прочетох интервю с една стара архитектка на име Джейн Джейкъбс. Тя обясняваше защо не е добре да се строят магистрали в градовете и всички да живеят в предградията, попадайки под стриктен зонален контрол.

Според нея истинските градове са органични и разнообразни — в тях живеят черни, бели, англо- и испаноговорящи, собственици и наематели, има дори индустриални зони. Подобни квартали са непрекъснато оживени и има магазини, които задоволяват всички нужди на хората.