Кори Доктороу - Малкия брат

Накрая историята стигна до „Ню Йорк Таймс“, който има нездравословния навик да проверява фактите. Репортерът се добра до хотел „Монако“, оттам до организаторите на ЛАРП-а и те признаха, че всичко е шега.

От този момент игрите не бяха особено готини. Цялата нация смяташе, че сме патологични лъжци. Пресата искаше да се оправдае и обясняваше колко странни са хората, които се занимават с ЛАРП. Чарлз успя да оповести на цялото училище, че ние с Дарил сме най-големите фенове в града.

Беше тежък сезон. Някои хора нямаха против, но не и ние. Бъзикаха ме постоянно. Начело с Чарлз. Намирах пластмасови зъби в чантата си, а хлапетата по коридора говореха с трансилвански акцент и се хилеха като вампири от анимационните филмчета.

Скоро след това се прехвърлихме към АРИ. В някои отношения беше по-забавно и не толкова странно. Въпреки това понякога ми липсват наметалото и уикендите в хотела.

Обратното на есприт д’ескалие е начинът, по който продължаваме да се измъчваме от отминалите срамни моменти. Помнех с мъчителна яснота абсолютно всяко глупаво нещо, което бях казал или направил. Всеки път, когато ми беше гадно, започвах да си спомням предишни неприятни моменти. В ума ми се въртеше парад от унижения.

Докато опитвах да се концентрирам върху Маша и предстоящите ми премеждия, инцидентът със Стария народ продължаваше да ме тормози. Спомних си срама, който изпитвах, докато вестниците раздухваха все повече историята. Боях се, че някой ще разбере, че аз съм надрънкал глупостите на гадния италиански журналист с маркови джинси, риза без яка и големи очила с метални рамки.

Има алтернатива на това да подсмърчаш над грешките си. Можеш да се поучиш от тях.

Звучи добре, поне на теория. Може би съзнанието постоянно връща тези призраци, защото трябва да приключиш с тях по някакъв начин, преди да се преселят в отвъдния свят на униженията. Подсъзнанието ми ме тормозеше с надеждата, че ще сторя нещо, за да им дам вечен покой.

Замислих се какво мога да направя, в случай че Маша ме разиграва. Имах нужда от застраховка.

Когато стигнах вкъщи и потънах в меланхоличните прегръдки на нашите, бях намерил отговора.

Номерът беше да се случи достатъчно бързо, за да не може СВС да се подготви, но да има достатъчно време, за да се прояви пълната сила на Екснет.

Номерът беше да сме твърде много, за да не арестуват всички, но да е на място, където има възрастни и журналисти, за да не ни обгазят отново.

Номерът беше да измислим нещо интересно и неагресивно за медиите, от ранга на левитирането на Пентагона. Трябваше да повторим изпълнението на трите хиляди студенти от Бъркли, които не бяха позволили на полицията да отведе един от техните.

Номерът беше да има преса, за да видят какво прави полицията, както се бе случило в Чикаго през 1968-а.

Трябваше да е страхотен номер.

Измъкнах се по-рано от училище, използвайки обичайните си техники. Не ми пукаше, ако СВС бяха въвели нещо ново и нашите получеха писмо.

Срещнах се с Анджи у тях. Тя беше избягала още по-рано, оправдавайки се с женски проблеми.

Започнахме да разпространяваме мълвата по Екснет. Изпратихме писма на доверените си приятели и съобщения на останалите. Обиколихме пристанищата на „Денонощно плячкосване“ и казахме на играчите. Беше сложно да предоставим достатъчно информация, за да ги заинтригуваме, без да се издадем пред СВС, но мисля, че напипах баланса.

ВАМП ИГРА УТРЕ.

Ако сте фенове на готиката, издокарайте се. Ако не сте, намерете някого и вземете дрехи назаем. Мислете си за вампири.

Играта почва в осем сутринта. ТОЧНО. Бъдете готови да се разделите на отбори.

Ще продължи точно трийсет минути, така че ще имате време да стигнете до училище след това.

Ще разберете мястото утре. Пратете публичните си ключове на

m1k3y@littlebrother.pirateparty.org.se

и проверете в седем сутринта. Ако ви е твърде рано, не си лягайте. Ние ще направим така.

Гарантирам, че това ще е най-забавното нещо за годината.

След това изпратих съобщение на Маша.

Утре. Мики.

Отговори ми след минута.

Предположих. Вампирска игра, а? Бърз си. Носи червена шапка. И без багаж.

Какво вземате с вас, когато бягате? Бях мъкнал достатъчно тежки раници по скаутските лагери. Знаех, че и сто грама допълнително при милион стъпки се превръщат в тон.

— Точно така — каза Анджи. — А и не ти трябват дрехи за повече от три дни. Ще ги переш. По-добре да си с изцапана тениска, отколкото да мъкнеш куфар, който не може да се събере под самолетна седалка.