Кори Доктороу - Малкия брат

Тя се усмихна и ми подаде клавиатурата.

— Пиши на тази Маша. Да видим какво може да направи за нас.

Изпратих криптирано писмо и зачаках отговора. Анджи ме погъделичка, а аз я целунах. Опасността и решението да заминем заедно премахнаха неудобството от секса и аз се възбудих отново.

Бяхме полуголи, когато пристигна отговорът на Маша.

Двама ли? Боже, сякаш не е достатъчно трудно!

Не ми позволяват да излизам, освен за да събирам информация след голям удар на Екснет. Схващаш ли? Следят всяко мое движение, но отпускат каишката, когато се случи нещо с екснетърите. Тогава излизам на терен.

Правиш нещо голямо. Пращат мен. Аз измъквам и двама ни. И трима ни, щом настояваш.

Направи го бързо. Не мога да ти пращам много писма. Наблюдават ме. Приближават се до теб. Нямаш много време. Може би само дни.

Имам нужда от теб, за да се измъкна. Затова го правя, в случай че се чудиш. Не мога да избягам сама. Трябва ми Екснет диверсия.

Това е по твоята част. Не ме проваляй, Мики, или и двамата сме мъртви. Твоето гадже — също.

Телефонът ми иззвъня и ние подскочихме. Майка ми искаше да знае кога ще се прибера. Казах й, че пътувам. Не спомена Барбара. Бяхме се разбрали да не говорим за това по телефона. Идеята беше на баща ми. Той може да е параноичен колкото мен, когато поиска.

— Трябва да вървя — казах на Анджи.

— Родителите ни ще бъдат…

— Знам. Разбрах как са се почувствали нашите, когато са ме мислили за мъртъв. Като знаят, че съм беглец, едва ли ще им е по-леко. Но биха предпочели да съм беглец, отколкото затворник. Както и да е, когато изчезнем, Барбара може да публикува всичко, без да се тревожи за нас.

Целунахме се на вратата на стаята й. Не беше от похотливите влажни целувки. Беше по-скоро сладка, бавна целувка за сбогом.

Пътуванията с влака са интроспективни. Вагонът се клати напред-назад, а ти се опитваш да не гледаш останалите в очите и да не четеш рекламите за пластична хирургия, за тестове за СПИН и облигации. Постепенно мозъкът ти започва да кипи.

Клатиш се напред-назад, а умът ти премисля всички неща, които може би си пропуснал. Прожектира онези филми от живота ти, в които си бил не герой, а губещ.

Мозъкът ти създава всякакви теории:

„Ако СВС иска да хване Мики, какъв по-добър начин да го примами от това да го подтикне да организира голямо Екснет събитие? Няма ли да си струва да се пусне едно компрометиращо видео за примамка?“ Мислиш си за тези неща дори да пътуваш само няколко спирки. Когато влакът потегли, кръвта ти се раздвижва и това понякога помага на мозъка. Понякога освен проблеми намираш и решения.

Едно време любимото ми занимание беше да си сложа наметало и да вися по хотели, преструвайки се на невидим вампир, въпреки че всички се взираха в мен.

Сложно е и не е толкова странно, колкото звучи. Ролевата игра на живо (ЛАРП) съчетава най-доброто от „Подземия и дракони“ и театралните кръжоци.

Разбирам, че може да не ви звучи толкова зарибяващо, колкото за мен тогава, но бях на четиринайсет.

Най-добрите игри ставаха на скаутските лагери извън града. Стотици тийнейджъри, момчета и момичета се преборваха с петъчния трафик, играеха на преносими игри и се перчеха с часове. След това заставаха пред група по-възрастни мъже и жени с готини домашно изработени брони. Очукани и издрани, точно както трябва да изглеждат доспехите на ветераните след месец в пущинака, а не както ги представят по филмите.

Тези хора получаваха пари да организират игрите, но човек не се захваща с това, ако не е готов да го прави и безплатно. Вече ни бяха разделили на отбори, в зависимост от анкетите, които бяхме попълнили. После получавахме отборната задача.

Накрая ни даваха индивидуалните брифинг пакети. Бяха като инструкции за шпиони. Ето твоята самоличност, ето мисията, ето тайните за твоя отбор, които са ти известни.

След това беше време за вечеря — огньове, месо на скара и тофу, защото в Северна Калифорния е пълно с вегетарианци. Подобно нещо може да се опише само като пир.

По-запалените хлапета влизаха в образ. В първата ми игра бях магьосник. Бяха ми дали торбичка с бобени зърна, които представляваха заклинания. Хвърлях зърно и извиквах името на магията — огнено кълбо, магическа стрела, светлинно копие. Ако уцелех, играчът или „чудовището“ трябваше да понесат щети. Или пък не. Някой път се налагаше да викнем съдия, но през повечето време имаше феърплей. Никой не обичаше спорещите.

Докато си легнехме, всички влизахме в образ. На четиринайсет не бях сигурен как трябва да се държи един магьосник, но имах някаква представа от книгите и филмите. Говорех бавно и спокойно, като се опитвах да докарам мистично изражение и мистични мисли.