Кори Доктороу - Малкия брат

— Вижте, имам нужда да вляза в Екснет, а не мога да припаря вкъщи. Вие наблизо ли живеете?

— Аз да — каза Нейт. — На върха на Калифорния Стрийт. Трябва да изкачим хълма. — Тъкмо бях слязъл оттам. Маша вероятно още беше горе, но нямах друг изход.

— Да вървим.

Нейт ми зае якето и шапката си. Не се тревожех за разпознаването на походката си. Куцах като статист от каубойските филми.

Нейт живееше в огромен четиристаен апартамент на върха на Ноб Хил. Сградата имаше портиер с червена ливрея, който го поздрави и ни отвори. Вътре миришеше на препарат за полиране. Опитах се да не зяпам апартамента, който струваше поне два милиона.

— Баща ми беше инвестиционен банкер — обясни Нейт. — Имаше голяма застраховка. Почина, когато бях на четиринайсет. С майка ми са разведени от години, но той й остави всичко.

Имаше огромна панорамна гледка чак до Рибарския кей и грозните остатъци от моста. В мъглата различавах Трежър Айланд.

Влязох онлайн с ексбокса и огромния плазмен телевизор в хола. На тази височина имаше двайсет-трийсет отворени връзки. Страхотно място за екснетър.

Имах много писма — 20 000 нови съобщения от сутринта. Искания за интервю от медиите. Голям брой бяха от екснетъри, прочели статията в „Гардиън“. Казваха, че ще направят всичко, за да ми помогнат.

Не издържах. По бузите ми потекоха сълзи.

Нейт и Лиам се спогледаха. Исках да спра, но не можех. Ридаех на глас. Нейт отиде до едно шкафче и отвори барче, пълно с блестящи бутилки. Наля ми нещо златистокафяво.

— Рядко ирландско уиски. Любимото на мама.

Имаше вкус на разтопено злато. Отпих и едва не се задавих. Не съм почитател на концентратите, но този беше различен. Поех си дълбоко дъх.

— Благодаря, Нейт. — Все едно току-що му бях връчил медал. Беше добро хлапе.

— Добре. — Взех клавиатурата. Момчетата ме гледаха с благоговение как проверявам пощата.

Исках да видя дали има съобщение от Анджи. Можеше да се е измъкнала. Винаги има шанс.

Напразни надежди. Нямаше нищо от нея. Започнах да преглеждам останалото максимално бързо. Разделях съобщенията от пресата, привържениците, спама…

В този момент стигнах до писмо от Зеб.

Стана ми гадно, когато се събудих тази сутрин и видях писмото, което трябваше да унищожиш, по вестниците. Много гадно. Почувствах се наранен.

Но разбирам защо си го направил. Не съм сигурен, че одобрявам тактиката ти, но разбирам мотивите.

Ако четеш това, вероятно си се покрил. Не е лесно. Научих го от собствен опит. Още се уча.

Мога да ти помогна. Трябва да го направя.

Ти правиш, каквото е нужно. Дори да не е с моето съгласие.

Отговори, ако бягаш и си сам. Отговори и ако са те спипали нашите приятели в Гитмо и искаш болката да престане. Ако те хванат, ще направиш, каквото ти кажат. Знам го. Готов съм да поема риска.

Заради теб, Мики.

— Ихаааа, пич — възкликна Лиам. Исках да го ударя. Обърнах се, готов да кажа нещо грубо, но видях, че се пули, сякаш е готов да падне на колене и да ме обожестви.

— Мога ли да кажа — обади се Нейт, — че това да ти помогна е най-голямата чест в живота ми?

Изчервих се. Двамата страдаха от звездна треска, въпреки че въобще не се виждах като звезда.

— Момчета. — Преглътнах. — Може ли да остана сам за малко?

Излязоха като послушни кутрета и ми стана кофти. Започнах да пиша бързо.

Измъкнах се, Зеб. Бягам. Имам нужда от всяка помощ. Искам да приключим с това.

Сетих се да натисна телефона на Маша, за да не заспи.

Позволиха ми да взема душ и ми дадоха нови дрехи, както и половината им комплект за земетресения — шоколад, лекарства и стар спален чувал. Дори тикнаха един зареден ексбокс в раницата. Чудесна идея. Все пак отказах сигналния пистолет.

Проверявах за съобщение от Зеб. Отговорих на феновете, както и на журналистите. Очаквах да видя нещо от Маша, но тя сигурно бе на половината път до Ел Ей и не беше в състояние да пише. Отново задействах телефона.

Момчетата предложиха да дремна. За един кратък срамен момент се притесних, че искат да ме предадат. Това беше идиотско. Можеха да го направят и докато бях буден. Не можех да повярвам, че имат толкова високо мнение за мен. Знаех, че много хора са готови да последват Мики. Бях видял част от тях тази сутрин да викат ХАПЯ ХАПЯ ХАПЯ на площада. Но тези бяха по-различни. Бяха добри момчета, както повечето ми приятели преди Екснет. Просто двама приятели, търсещи тийнейджърски приключения. Бяха станали доброволци в армия, моята армия. Носех отговорност за тях. Ако ги оставех сами, беше въпрос на време да ги заловят. Бяха твърде доверчиви.