Кори Доктороу - Малкия брат

Въздъхнах и се усмихнах.

Осъзнах, че жената продължава да говори. Бях толкова навътре в щастливото си убежище, че съвсем бях изключил.

— … умно хлапе като теб. Мислех, че ще си по-умен и няма да се бориш с нас. Наблюдаваме те, откакто си на свобода. Щяхме да те спипаме, дори да не се беше разревал пред предателската лесбо журналистка. Все пак не разбирам. Мислех, че имаме споразумение…

Минахме по метална рампа и клатенето се промени. Вече пътувахме по вода. Към Трежър Айланд. Е, Анджи беше там. Може би и Дарил.

Махнаха ми качулката чак когато се озовах в килията. Само че не си направиха труда да свалят оковите на ръцете и краката. Просто ме изсипаха от носилката на пода. Беше тъмно, но на лунната светлина нахлуваща от малкото прозорче, видях, че нарът няма дюшек. В стаята имаше само рамка от легло, тоалетна и мивка.

Затворих очи и отново се понесох в океана. Отплувах. Тялото ми остана някъде далеч. Знаех какво ще се случи. Бяха ме оставили да се напикая. Отново. Познато ми беше. Миришеше лошо. Беше унизително, все едно съм бебе.

Но го бях преживял.

Засмях се. Звукът беше странен и ме върна към настоящето. Продължих да се смея. Бях преживял най-лошото, на което ме бяха подложили, и ги победих. Побеждавах ги с месеци, показвайки какви тирани са. Спечелих.

Освободих мехура си. И без това беше препълнен, така че нямаше защо да стискам.

Океанът ме отнесе.

На сутринта двама безизразни пазачи отрязаха връзките на китките и глезените ми. Още не можех да вървя. Краката ми поддадоха като на марионетка без конци. Твърде дълго бях стоял в една поза. Пазачите ме хванаха под мишниците и ме завлачиха по познатия коридор. Баркодовете на вратите се бяха свили от соления въздух.

Хрумна ми нещо.

— Анджи! Дарил! — започнах да крещя. Пазачите ме помъкнаха по-бързо, защото явно не знаеха какво друго да направят. — Хора, аз съм. Маркъс! Дръжте се!

Някой се разрева зад едната врата. Друг завика нещо на арабски. След това настана какофония.

Заведоха ме в нова стая. Явно беше някогашна баня, защото душовете още стърчаха от стените.

— Здравей, Мики — каза жената и сбърчи нос. — Явно си имал тежка сутрин.

— Напиках се — отвърнах весело. — Пробвай и ти някой път.

— Може би трябва да те изкъпем. — Тя кимна. Пазачите ме сложиха на друга носилка, на която имаше ограничителни каиши. Беше мокра и студена. Преди да се усетя, закопчаха ръцете, бедрата и глезените ми. След това още три каишки. Освободиха някакъв механизъм и се озовах с главата надолу.

— Да започнем с нещо простичко — каза тя. Извих глава, за да я видя. На бюрото имаше ексбокс и скъп плосък телевизор. — Искам да ми кажеш паролата и потребителското име за пощата ти на сървъра на Пиратската партия.

Затворих очи и оставих океана да ме отнесе.

— Знаеш ли какво е водно легло, Мики? — пробуди ме гласът й. — Връзваме те така и започваме да изливаме вода върху главата ти. Не можеш да потиснеш преглъщането. Наричат го симулирана екзекуция и доколкото съм виждала, определението е точно. Не можеш да се отърсиш от усещането, че умираш.

Отново опитах да се измъкна. Бях чувал за водното легло. Съвсем истинско мъчение. И това беше само началото.

Не можах. Океанът не ме понесе. Гърдите ми бяха стегнати, а клепачите ми трептяха. Усещах засъхналата урина по краката си и потта по главата. Кожата ме сърбеше.

Жената се появи над мен.

— Да започнем с потребителското име.

Затворих очи.

— Дайте му да си пийне.

Чух как другите се размърдаха. Поех си дъх и го задържах.

Водата започна да се стича бавно по брадичката и устните ми, в обърнатите ми нагоре ноздри. Влезе в гърлото ми и започна да ме задушава, но нямаше да се изкашлям и да я поема в дробовете си. Задържах дъх и стиснах очи още по-силно.

Навън настана някаква суматоха, чуха се викове. Спряха да ме поливат.

Жената прошепна нещо на някого и отново се обърна към мен.

— Само името, Маркъс. Простичко искане. Какво бих могла да направя само с него?

Този път беше цяла кофа наведнъж. Потокът не искаше да спре. Не издържах. Поех си дъх, глътнах вода, закашлях се и глътнах още. Знаех, че няма да ме убият, но не можех да убедя тялото си в това. С всяка фибра усещах, че ще умра. Дори не можех да извикам заради шуртящата вода.

Не спирах да кашлям. Под този ъгъл обаче струйките продължаваха да влизат в носа ми.

От кашляне ме заболяха ребрата и бедрата. Умът не можеше да контролира тялото.

Най-накрая се поуспокоих и видях какво става наоколо. Хора крещяха и се чуваше шум от боричкане. Отворих очи и примигнах. Извих врат и се закашлях отново.