Кори Доктороу - Малкия брат

Банята й беше в същия стил като дневната и имаше органичен сапун, миришещ на глина. Върнах се и видях, че възрастните ме очакват търпеливо.

След това заговори мистър Гловър. Обясни, че е ветеран и синът му е добро момче. Разказа как се е почувствал, когато решил, че детето му е мъртво, и че бившата му жена припаднала и била откарана в болница. Поплака малко, без да се срамува. Сълзите се стичаха по грубото му лице и мокреха яката на униформата.

Когато приключихме, Барбара отиде в другата стая и донесе шише уиски.

— Това е петнайсетгодишен „Бушмилс“ — каза тя и извади четири чаши. Мен ме прескочи. — Не се продава от десет години. Мисля, че е добър момент да го отворим.

Наля им по малко и пресуши половината от своята чаша на един дъх. Останалите я последваха. Наляха си още.

— Добре. Ето какво мога да ви кажа веднага. Вярвам ви. Не само защото познавам Лилиан. Историята звучи достоверно и потвърждава някои слухове. Но не мога да я пусна само на вашата дума. Трябва да проуча всеки аспект от нея и всеки момент от живота ви. Трябва да знам дали премълчавате нещо, което може да ви дискредитира. Трябва ми всичко. Вероятно ще минат седмици, преди да съм готова. Освен това трябва да помислите за вашата безопасност и за Дарил. Ако притиснем СВС, могат да го преместят някъде далече. Например в Сирия. А може да направят и нещо по-лошо. — Не го изрече, но очевидно имаше предвид убийство. — Ще сканирам тази бележка и искам да направя снимки. Сега и по-късно. Всичко трябва да се документира внимателно.

Отидох с нея до кабинета й, за да сканираме бележката. Очаквах някакъв старомоден компютър, който да пасне на дизайна, но там имаше абсолютно модерна машина с плоски екрани и скенер, който можеше да поеме цяла страница от вестник. С одобрение забелязах, че използва „ПараноидЛинукс“. Жената си вършеше работата сериозно.

Бръмченето на компютъра създаваше достатъчен щит, но въпреки това затворих вратата и се приближих до нея.

— Барбара?

— Да?

— Нали питаше за нещо, което може да ме дискредитира?

— Да?

— Нали не могат да те принудят да разкриеш това, което ще ти кажа?

— На теория. Но по-скоро бих отишла в затвора, отколкото да разкрия източник.

— Добре, добре. Вярвам ти. — Поех си дъх. — Нали си чувала за Екснет и Мики?

— Да?

— Аз съм Мики.

— Аха.

Тя обърна бележката, за да сканира и другата страна. Скенерът имаше невероятна резолюция, около десет хиляди точки на инч. На екрана текстът изглеждаше като под електронен микроскоп.

— Това малко усложнява нещата.

— Да — въздъхнах аз. — Сигурно.

— Родителите ти не знаят, нали?

— Не. И не съм сигурен дали искам да разбират.

— Ще трябва да го обмислиш. Аз също. Можеш ли да дойдеш в офиса ми? Искам да си поговорим подробно за това.

— Имате ли ексбокс „Юнивърсъл“? Аз ще донеса инсталационен диск.

— Да, сигурна съм, че ще се намери. Като дойдеш, кажи на рецепционистката, че се казваш „мистър Браун“. Те знаят какво значи това. Няма да се записва, че си идвал, и камерите ще бъдат изключени, докато си там.

— Иха! На една вълна сме.

Тя се усмихна и ме потупа по рамото.

— Хлапе, аз съм в играта от дяволски много време. Засега съм изкарала повече време на свобода, отколкото зад решетките. Параноята е мой приятел.

На другия ден бях като зомби в училище. Бях спал около три часа и дори трите чаши с кофеинова тиня от турчина не можаха да ме оправят. Проблемът с кофеина е, че като привикнеш, ти трябват все по-големи дози.

След училище исках само да се прибера и да поспя, но имах среща в „Бей Гардиън“. Тръгнах към портала със сведен поглед и завих по 24-а улица. Някой закрачи до мен. Познах обувките и спрях.

— Анджи?

Тя изглеждаше също като мен. Недоспала и с кървясал поглед.

— Здравей. Изненада. Реших да си дам почивка от училище. И без това не мога се концентрирам.

— Аа…

— Млъкни и ме прегърни, идиот такъв.

Направих го. Беше приятно. Даже повече от приятно. Все едно ампутирана част от мен се беше завърнала.

— Обичам те, Маркъс Ялоу.

— Обичам те, Анджела Карвели.

— Добре. — Тя ме пусна. — Хареса ми публикацията защо не заглушаваш. Уважавам решението ти. Намери ли някакъв начин да ги заглушаваме, без да ни хванат?

— Отивам на среща с разследващ репортер. Ще публикува историята за задържането ми и за създаването на Екснет. Ще пише и че държат Дарил в таен затвор на Трежър Айланд.

— Аха. — Тя се озърна встрани. — Не можа ли да измислиш нещо по-амбициозно?