Кори Доктороу - Малкия брат

В началото въпросите бяха обичайно глупави. Кой го направи? Как? След известно време започнаха да ни питат за Екснет. Разбира се, не бяхме чували за подобно нещо, но това не ги спря.

Дарил каза, че са му показвали клонери за чипове, ексбоксове и други устройства и са искали да знаят кой ги ползва и как се е научил да ги модифицира. Разказа ми за вашите игри и какви неща сте научили.

СВС ни разпитваше за нашите приятели. Кого познаваме? Какви хора са? Имат ли политически убеждения? Имат ли проблеми в училище или със закона?

Наричахме затвора Гитмо в Залива. Измъкнах се преди седмица и смятам, че хората не знаят, че синовете и дъщерите им са затворени насред Залива. През нощта чувахме звуците от града.

Измъкнах се миналата седмица. Няма да кажа как, в случай че бележката попадне в неподходящи ръце. Нека и други успеят да се възползват.

Дарил ми каза как да те открия и ме накара да обещая, че ще ти предам каквото зная. След като го направих, мисля да се омитам оттук. Махам се от тази страна. Майната й на Америка.

Бъди силен. Те се страхуват от теб. Наритай им задника и заради мен. Не се оставяй да те хванат.

Очите ми се напълниха със сълзи, щом стигнах до края. Някъде имах запалка, с която оголвах жици. Намерих я и я вдигнах към бележката. Знаех, че съм длъжен да я унищожа, заради Зеб. Никой не биваше да я вижда, за да не стигнат до него.

Вдигнах пламъка към бележката, но не можах да го направя.

Дарил.

Покрай всички мизерии с Анджи, Екснет и СВС бях забравил, че той съществува. Беше се превърнал в призрак, като стар приятел, който се е преместил, или е заминал на обменни начала. През цялото време са го разпитвали и са го карали да им обяснява за Екснет и заглушителите. Намираше се в Трежър Айланд, изоставена военна база, недалеч от взривения мост. Беше толкова близо, че буквално можех да доплувам дотам.

Оставих запалката и прочетох пак бележката. Този път се разплаках. Спомените се върнаха. Въпросите на късо подстриганата жена, миризмата на урина, която бавно съхне по панталоните ми.

— Маркъс?

Вратата ми беше отворена. Мама стоеше на прага и ме гледаше тревожно. От колко ли време беше там?

Опитах да потисна сълзите си и издухах нос.

— Здрасти, мамо.

Тя влезе в стаята и ме прегърна.

— Какво става? Искаш ли да поговорим?

Бележката лежеше на масата.

— От приятелката ти ли е? Всичко наред ли е?

Беше ми дала изход. Можех да обясня всичко като проблем с Анджи и тя щеше да ме остави на мира. Отворих уста да го направя и всичко излезе от само себе си.

— Бях в затвор. След като взривиха моста. През цялото време бях в затвор.

Воплите въобще не звучаха като моя глас. По-скоро звучах като ранено животно. Ревах, докато не ме заболяха гърлото и гърдите.

Мама ме прегърна, както правеше, когато бях малък. Погали косата ми и зашепна, докато не се успокоих.

Поех си дъх, а тя ми донесе чаша вода. Седнах на леглото си, тя се настани на стола и аз й разказах всичко. Всичко.

Е, поне по-голямата част.

В началото мама беше шокирана, после се разгневи, а накрая ме слушаше с отворена уста. Разказах й за разпитите, напикаването, торбата на главата, за Дарил. Показах й бележката.

— Но защо…

В тази дума се съдържаше всяко престъпление, което бях извършил, всеки момент, в който ми липсваше смелост да кажа на света защо се боря и какво точно е инспирирало Екснет.

Поех си дъх.

— Казаха, че ако проговоря, ще ида в затвора. Не за няколко дни. Завинаги. Бях… изплашен.

Мама седна до мен и дълго време не каза нищо.

— Ами бащата на Дарил?

Все едно заби кука за плетене в гърдите ми. Бащата на Дарил. Сигурно мислеше, че синът му е мъртъв.

И защо не? Ако СВС те държат незаконно три месеца, едва ли ще те пуснат някога.

Но Зеб се беше измъкнал. Може би и Дарил щеше да успее. Може би аз и Екснет можехме да му помогнем.

— Не му казах — признах.

Сега и мама се разплака, а тя не плаче лесно. Това е част от британското й наследство.

— Ще му кажеш — настоя тя. — Ще го направиш.

— Добре.

— Но първо трябва да кажем на баща ти.

Татко вече не се прибираше в определено време. Покрай консултирането на клиенти, които сега имаха много работа, заради нуждата на СВС от анализатори, и дългите пътувания до Бъркли, той се прибираше между шест часа и полунощ.

Тази вечер мама му звънна и му каза да се прибере веднага. Той отвърна нещо, но тя повтори: „Веднага.“

Очаквахме го в дневната, а бележката лежеше на масичката между нас.