Кори Доктороу - Малкия брат

ТЕ НЕ СА ПО-УМНИ ОТ НАС! Ние сме умните. Нека да постъпим умно. Нека да открием начин да ги преборим, без значение колко горили ще пуснат по улиците на града ни.

Пуснах го и си легнах.

Анджи ми липсваше.

Не си проговорихме следващите четири дни, включително уикенда, и после пак стана време за училище. Милион пъти исках да й се обадя и да напиша хиляди съобщения.

Мисис Андерсън ме посрещна саркастично и попита как е минала „ваканцията“. Седнах, без да кажа нищо. Чух как Чарлз се подхилква.

Учехме за Манифеста на Съдбата, според който американците бяха предопределени да завладеят света. (Поне тя така го изкара.) Явно опитваше да ме провокира, за да може да ме изхвърли отново.

Усещах очите на класа, насочени към мен. Това ме подсети за Мики и за хората, които търсеха съвета му. Беше ми писнало всички да очакват нещо от мен. Анджи ми липсваше.

Изтиках остатъка от деня, без да предизвиквам внимание. Мисля, че не промълвих повече от осем думи.

Най-накрая свърши и тръгнах към портала, към гадния Мишън и глупавата ни къща.

Тъкмо излязох на улицата и някой ме блъсна. Беше млад бездомник, малко по-голям от мен. Носеше дълго палто, изсулени дънки и съвсем изтъркани маратонки. Имаше дълга коса и брада, която се губеше в плетения пуловер.

Видях всичко това, докато лежах до него на тротоара, а хората ни зяпаха. Явно ме беше блъснал, превит под тежестта на раницата, която бе паднала до него.

Изправи се на колене и започна да се клати като пиян. Или пък си беше ударил главата.

— Извинявай, приятел — каза ми. — Не те видях. Удари ли се?

Надигнах се. Нищо не ме болеше.

— Не. Всичко е наред.

Той стана и се усмихна. Зъбите му бяха шокиращо бели и равни, като от реклама за паста. Протегна ръка и стисна моята изненадващо силно.

— Наистина съжалявам. — Гласът му беше ясен, не като на пияниците, които обикаляха Мишън нощем. Звучеше като начетен продавач в книжарница.

— Няма проблем.

Той отново ми подаде ръка.

— Зеб.

— Маркъс.

— За мен беше удоволствие, Маркъс. Надявам се, че пак ще те блъсна някой път!

Засмя се, взе си раницата и се отдалечи.

Прибрах се вкъщи, мислейки за странната случка. Засякох майка ми и си поговорихме неангажиращо, както обичахме да правим, преди всичко да се промени.

Качих се в стаята си и се тръшнах на стола. Не ми се влизаше в Екснет. Бях погледнал преди училище. Изявлението ми беше предизвикало противоречиви коментари. Имаше съгласни и други, които справедливо се дразнеха, че им казвам да зарежат любимия си спорт.

Имах три хиляди проекта, които бях започнал, преди всичко да се случи. Опитвах се да направя миниатюрна камера от лего. Играех си с хвърчило с камера, като спусъкът й бе залепен с маджун и снимаше на равни интервали, докато маджунът си връщаше оригиналната форма. Освен това се мъчех да направя система от тонколони, използвайки тенекия от зехтин, която приличаше на археологическа находка, и няколко консерви от риба тон.

Огледах работния тезгях и накрая се спрях на миниатюрната камера. Методичното сглобяване на лего беше точно като за моите нерви.

Махнах часовника и големия пръстен, изобразяващ нинджа и маймунка в схватка, и ги оставих в специална кутия. След това изпразних джобовете си от всички глупости: телефон, портмоне, ключове, уайфайндър, монети, батерии, кабели… Изсипах всичко в кутията и открих, че държа нещо, което не помнех да съм имал.

Сиво парче хартия, оръфано там, където беше откъснато. Беше покрито с най-дребния и внимателен ръкопис, който съм виждал. Листът беше изписан от двете страни, от най-горния ляв ъгъл, до подписа долу вдясно.

Подписът беше простичък: ЗЕБ.

Започнах да чета.

Скъпи Маркъс.

Не ме познаваш, но аз те познавам. През последните три месеца, след взривяването на моста, бях затворен на Трежър Айланд. Бях на двора в деня, когато ти заговори азиатското момиче и те биха. Беше смел. Браво на теб.

На следващия ден получих възпален апандисит и се озовах в лечебницата. На съседното легло лежеше момче на име Дарил. Двамата се възстановявахме дълго и когато се оправихме, щеше да е твърде неудобно да ни пуснат.

Затова решиха, че трябва да сме наистина виновни. Разпитваха ни всеки ден. Знам, че си минал през това. Представи си да продължава месеци. С Дарил бяхме съкилийници. Знаехме, че ни подслушват, затова си говорехме само глупости. Но нощем си тракахме по ръцете съобщения с морзовия код. (Знаех си, че един ден морзът ще се окаже полезен.)