Кори Доктороу - Малкия брат

Втория път беше по-лесно. Тайните излизаха леко. Не разкрасявах, нито криех нещо. Просто си казах всичко.

Не осъзнавах смисъла на този израз, преди да го направя. Пазенето на тайната ме беше омърсило, беше опетнило духа ми. Караше ме да се страхувам и да се срамувам. Беше ме направило такъв, какъвто ме нарече Анджи.

Татко стоеше вдървен през цялото време, а лицето му сякаш беше издялано от камък. Когато му подадох бележката, той я прочете два пъти и я остави внимателно на масата.

Поклати глава, стана и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита мама разтревожено.

— Трябва да се разходя — успя да просъска той.

С мама се спогледахме и го зачакахме да се върне. Опитах да си представя какво му минава през главата. Беше се променил след бомбите и знаех, че е защото ме е смятал за мъртъв. Беше повярвал, че терористите са убили сина му, и това го беше докарало почти до лудост, до такова състояние, че бе оставил СВС да го контролира като добра овчица.

Сега знаеше, че СВС са ме отвлекли и че държат децата на Сан Франциско като заложници в Гитмо в Залива. Като се замисля, беше си очевидно. Разбира се, че са ни държали на Трежър Айланд. Кое друго място е на десет минути с кораб от града?

Когато се върна, баща ми изглеждаше по-гневен от всякога.

— Трябваше да ми кажеш! — изръмжа той.

Мама застана между нас.

— Обвиняваш грешния човек. Не Маркъс отвлича и заплашва.

Баща ми поклати глава.

— Не обвинявам Маркъс. Знам кого точно да виня. Себе си. Себе си и тъпата СВС. Обличайте се.

— Къде отиваме?

— При бащата на Дарил. А след това при Барбара Стратфорд.

Бях чувал името на Барбара Стратфорд, но не можех да се сетя къде. Реших, че е приятелка на нашите.

Междувременно отивахме към къщата на Дарил. Никога не съм се чувствал комфортно близо до баща му. Той е бил радист във флота и поддържаше в домакинството си военна дисциплина. Беше научил Дарил на морзовия код, което смятах за готино. Това бе една от причините да вярвам в писмото на Зеб. Но бащата на Дарил имаше странни изисквания, например оправянето на леглата по устав. Тези неща често подлудяваха приятеля ми.

Майка му също не бе издържала дълго и се върна в Минесота, когато Дарил стана на десет. Той често прекарваше ваканциите и празниците там.

Седях отзад в колата и гледах как татко шофира. Мускулите на врата му пулсираха, защото стискаше зъби.

Мама го държеше за ръката, но мен нямаше кой да успокои. Искаше ми се да звънна на Анджи. Или на Хулу. На Ван. Може би щях да го направя след това.

— Сигурно вече е погребал сина си мислено — каза татко, докато се провирахме по завоите към Туин Пийкс. Беше паднала обичайната мъгла и фаровете се отразяваха в нея. При всеки завой виждах мигащите светлинни на долината.

— Тази ли е?

Не бях ходил отдавна у Дарил, но бях изкарал достатъчно време там, за да позная веднага къщата.

— Аха. Тази е.

Тримата излязохме от колата и се спогледахме кой ще натисне звънеца. За моя изненада, го направих аз.

Изчакахме мълчаливо минута. Звъннах отново. Колата на бащата на Дарил беше паркирана отпред, а в дневната светеше. Тъкмо щях да позвъня трети път, когато вратата се отвори.

— Маркъс? — Бащата на Дарил нямаше нищо общо с човека, когото помнех. Небръснат, по халат, бос и с кървясал поглед. Беше напълнял и имаше втора брадичка под стегнатата военна челюст. Рядката му коса беше разрошена.

— Мистър Гловър. — Родителите ми застанаха зад мен.

— Здравей, Рон — поздрави майка ми.

— Рон — кимна баща ми.

— И вие ли сте дошли? Какво става?

— Може ли да влезем?

Дневната му ми напомни за репортажите, в които показваха къщи, където са намерени изоставени от месеци деца. Кутии от замразена храна, празни кутии от бира и сок, мухлясали купи със зърнени закуски и купчини списания. Миришеше на котешка пикня, а боклукът хрущеше под краката ни. Дори без котешката пикня стаята миришеше на тоалетна на автогара.

Диванът беше застлан с мръсни чаршафи и възглавници, на които беше спано доста време.

Всички застинахме за момент, неудобството взе връх над другите емоции. Бащата на Дарил явно се беше предал.

Той махна бавно чаршафите от канапето и отнесе подносите с храна от два стола в кухнята. Ако се съди по звука, май ги хвърли на пода.

Седнахме и зачакахме да се върне.

— Съжалявам — каза той отнесено. — Не мога да ви предложа кафе. Утре ще ми доставят провизии и явно всичко е свършило.

— Рон — започна баща ми. — Чуй ни. Трябва да ти кажем нещо и няма да ти е лесно.