Кори Доктороу - Малкия брат

— Искаш ли да дойдеш?

— Естествено. И искам да ми обясниш подробностите, ако нямаш нищо против.

Разказах й всичко, не беше трудно. Тя държеше ръката ми и често я стискаше.

Качихме се в офиса на „Бей Гардиън“, като вземахме по две стъпала наведнъж. Сърцето ми биеше лудо. Изправих се пред отегченото момиче на рецепцията.

— Тук съм да видя Барбара Стратфорд. Името ми е мистър Грийн.

— Искате да кажете „мистър Браун“?

— Да — изчервих се аз. — Мистър Браун.

Тя направи нещо на компютъра и кимна.

— Седнете. Барбара ще дойде след минута. Да ви предложа ли нещо?

— Кафе — отвърнахме в унисон. Още една причина да обичам Анджи: пристрастени сме към еднаква дрога.

Секретарката — красива латиноамериканка, малко по-голяма от нас, облечена в ретро хипи стил — ни кимна и донесе две чаши с емблемата на вестника.

Отпивахме мълчаливо и наблюдавахме влизащите репортери и посетители. Най-сетне Барбара се появи. Носеше почти същите дрехи като миналата нощ. Отиваха й. Смръщи се, като видя, че си водя компания.

— Здрасти — казах аз. — Това е…

— Мис Браун. — Анджи протегна ръка. Вярно, че не трябваше да разкриваме самоличността си. — Работя с мистър Грийн. — Тя ме сръга леко.

— Да вървим. — Барбара ни заведе в стая с фасаден прозорец и спуснати щори. Извади дигитален диктофон, нова тетрадка и органични бисквити.

— Искаш ли да запишем разговора?

Не бях се замислял. Можеше да се окаже полезно, ако решах да оспоря нещо от публикацията й. Но ако не можех да й имам доверие, бях обречен.

— Не, няма проблеми.

— Добре, да започваме. Госпожице, името ми е Барбара Стратфорд и съм разследващ репортер. Предполагам, знаеш защо съм тук, но ми е любопитно ти защо си дошла.

— Аз работя с Маркъс по Екснет. Трябва ли да си кажа името?

— Засега не е нужно. Може да останеш анонимна. Маркъс, исках да ми разкажеш всичко, за да видим как се връзва с историята за твоя приятел Дарил и бележката. Може да я изкараме повод за създаването на Екснет. „Създадоха си враг, когото няма да забравят.“ Но, честно казано, по-добре да не отиваме в тази посока.

Предпочитам чиста история за таен затвор в задния ни двор, без да трябва да споря дали задържаните са от хората, които щом се измъкнат, създават движение против правителството. Сигурна съм, че разбираш това.

Разбирах. Ако замесехме Екснет, щяха да се намерят хора, които ще решат, че е по-добре да сме в затвора.

— Това е твоето шоу — отвърнах. — Трябва да разкажеш на света за Дарил. Когато го направиш, от СВС ще разберат, че съм проговорил, и ще ме погнат. Може би ще разберат, че съм замесен с Екснет. Може би ще успеят да ме свържат с Мики. Искам да кажа, че щом публикуваш материала, за мен нещата така или иначе ще приключат. Примирил съм се.

— Поне ще знаеш, че си направил нещо добро. Значи се разбрахме. Искам да ми разкажете всичко за Екснет и да демонстрирате как работи. За какво го ползвате? Кой друг го ползва? Как се разпространи? Кой написа софтуера? Всичко.

— Това ще отнеме време — каза Анджи.

— Имам време — отвърна Барбара. — Това може да е най-важната история за войната срещу терора. Може да предизвика сътресения в правителството. Когато имаш такава история, трябва да подходиш внимателно.

Разказахме й. Всъщност беше доста забавно. Винаги е вълнуващо да учиш хората как да ползват технологии. Виждаш как осъзнават, че технологиите могат да им помогнат и да ги улеснят. Анджи също беше страхотна. Двамата бяхме чудесен екип. Редувахме се да обясняваме. Естествено Барбара беше много добър ученик.

Оказа се, че е отразявала криптовойните. Период през деветдесетте, когато групи за граждански права като „Електроник Фронтиър Фаундейшън“ са се борили американците да имат право на силно крипто. Имах смътни познания по въпроса, но от обясненията на Барбара ме побиха тръпки.

Звучи невероятно, но е имало времена, когато правителството е смятало криптографията за оръжие и износът и употребата й били забранени. Схващате ли? В тази страна е имало незаконна математика.

Агенцията за национална сигурност е била основният двигател. Те разполагали със стандартна криптография, която била добра за банките, но не достатъчно силна, за да пази тайните на мафията. Според тях стандартът DES-56 бил напълно непробиваем. Един от създателите на ЕФФ написал програма, която пробивала шифъра за около два часа.

Въпреки това АНС не искала гражданите да имат тайни, до които те да нямат достъп. ЕФФ нанесли смъртоносния удар. През 1995-а завели Дан Бърнстейн, студент от Бъркли, в съда. Той бил написал компютърен код, който можел да създаде по-силен шифър от DES-40. Милиони пъти по-силен. Според АНС неговият труд бил оръжие и не подлежал на публикуване.