Кори Доктороу - Малкия брат

Той стоеше като статуя, докато му разказвах всичко. Погледна бележката, прочете я, сякаш без да разбира, после я прочете пак. След това ми я подаде.

Трепереше.

— Той…

— Дарил е жив — казах аз. — Жив е и е затворен на Трежър Айланд.

Рон захапа юмрук и изстена.

— Имаме една приятелка — каза баща ми. — Тя пише за „Бей Гардиън“. Разследващ репортер е.

Сетих се откъде съм чувал името й. Седмичният „Гардиън“ често губеше репортерите си заради ежедневниците и интернет, но Барбара Стратфорд работеше там от години. Имах смътен спомен, че е идвала на вечеря, когато бях малък.

— Отиваме при нея — допълни майка ми. — Очаква ни. Ще дойдеш ли с нас, Рон. Ще разкажеш ли историята на Дарил?

Той захлупи лице с шепи и задиша тежко. Татко опита да сложи ръка на рамото му, но той го отблъсна.

— Трябва да се измия. Дайте ми минута.

Когато се появи, беше променен. Беше се обръснал и бе сресал косата си. Носеше военна униформа с почетни знаци на гърдите. Спря на стълбите и махна с ръка.

— В момента нямам много чисти дрехи. А и това ми се струва подходящо, ако тя реши да направи снимки.

С татко седнаха отпред и аз се озовах зад мистър Гловър. Миризмата на бира сякаш излизаше от порите му.

Стигнахме до къщата на Барбара Стратфорд към полунощ. Тя беше извън града, в Маунтин Вю, и пътувахме дотам, без да кажем дума. Профучавахме покрай високотехнологичните сгради, издигащи се до магистралата.

Маунтин Вю е различен район от този, в който живея. Прилича повече на американските предградия от филмите. Множество алеи с дървета и идентични къщи. Градчета, където няма бездомници, бутащи колички по тротоарите. Даже няма тротоари!

Мама бе позвънила на Барбара Стратфорд, докато чакахме мистър Гловър. Журналистката спеше, но мама беше толкова развълнувана, че преодоля обичайното си британско приличие и я събуди. Настояваше, да се видим лично.

Като видях къде живее, се сетих за сериала „Брейди Бънч“. Едноетажна къща с тухлена оградка и перфектна квадратна морава. На покрива имаше старомодна UHF телевизионна антена, а вътре светеше.

Журналистката отвори, преди да позвъним. Беше на годините на нашите. Висока жена с орлов нос и бръчки от смях около очите. Носеше бутикови дънни, каквито можеха да се купят на Валенсия Стрийт, и свободна индийска памучна блуза. Имаше кръгли очила, които отразяваха светлината в коридора.

Усмихна се и каза на мама:

— Виждам, че си довела целия клан.

Мама кимна.

— След минута ще разбереш защо.

Мистър Гловър пристъпи зад баща ми.

— О, повикали сте флота? — засмя се журналистката.

— Всичко по реда си — обяви мама.

Представихме се и си стиснахме ръцете.

Къщата й беше обзаведена в минималистично японски стил. Няколко пропорционални мебели, големи саксии с бамбук и нещо като ръждясал дизелов двигател, поставен на мраморен постамент. Хареса ми. Подът беше от стари дъски и цепнатините не бяха запълнени. Това също ми хареса, особено като ходех по чорапи.

— Имам кафе — предложи Барбара. — Кой иска?

Всички вдигнахме ръце. Изгледах нашите предизвикателно.

— Добре.

Тя изчезна в друга стая и се върна с бамбуков поднос, на който имаше термос с кафе и чаши с грубовата украса. И това ми допадна.

— Така — започна тя, след като всички се обслужихме. — Много се радвам да ви видя. Маркъс, мисля, че последния път ти беше на седем години. Много се вълнуваше от новата си видеоигра и непрекъснато ми я показваше.

Това не го помнех, но явно беше вярно. Вероятно ставаше дума за старата ми „Сѐга Дриймкаст“.

Журналистката извади диктофон, тетрадка и химикал.

— Готова съм да чуя вашата история и обещавам да проявя доверие. Но не мога да обещая, че ще направя нещо с нея и че ще бъде публикувана. — Осъзнах, че мама е поискала голяма услуга, събуждайки тази жена, без значение дали бяха приятелки. Сигурно не беше лесно да си известен разследващ репортер. Вероятно имаше един милион хора, които искаха да я привлекат за каузата си.

Мама ми кимна. Въпреки че вече бях разказал историята си три пъти за една вечер, сега ми беше трудно. Беше някак по-различно, защото щеше да даде началото на изцяло нов ход в играта.

Започнах бавно, а Барбара си водеше бележки. Изпих цяла чаша кафе само докато обясня какво е АРИ и как се измъкнахме от училище, за да играем. Родителите ми и бащата на Дарил слушаха напрегнато. Изпих нова чаша, докато разказвах за задържането. Като приключих, бях изпил голяма част от кафето в термоса и зверски ми се пикаеше.