Уильям Гибсон - Периферни тела

— Не е зле — каза, възхитен от кройката на новия гащеризон въпреки всичко. — Стига да успеем да го задържим…

Все едно го беше чула, Дийдра вдига ръка, дръпна леко ципа, после още малко, и разкри мазна арка от абстрактна вълна на Течението.

— Изхитрих се във файла за принтиране на ципа — обади се Рейни. — Да се надяваме, че няма да опита да го сваля още, поне не преди да пристигне там.

— Няма да ѝ хареса — отвърна Недъртън, — когато го направи.

— Няма да ѝ хареса, че си я излъгал за кураторката.

— Ани може и да е имала извънредно сходни мисли. Няма да разберем, докато не говоря с нея… — Той вдигна чашата, без да я гледа, и я поднесе към устните си. Много горещо кафе. Силно. Можеше и да оцелее. Аналгетиците вече бяха започнали да си вършат работата. — Ако тя си спечели процента, няма да ѝ пука за заседналия цип…

— Ако предположим, че кашата бъде продуктивна — отбеляза Рейни.

— Дийдра има достатъчно причини да иска успеха на акцията.

— Лоренцо пусна няколко по-големи камери отстрани — вметна колежката му. — Скоро пристигат. Ще зяпат от периферията.

Уилф гледаше гардеробиерите, техниците по грима, различните коафьори и документалистите.

— Колко от тези тук са ваши хора?

— Шестима, включително Лорецо. Той смята, че онзи мичикоид е същинската ѝ охрана.

Недъртън кимна, забравил, че тя не може да го види и миг по-късно разля кафе на белия ленен халат, понеже фийд от две ускоряващи камери се вмъкна в полезрението му, от двете страни на Дийдра.

От фийда от техния остров винаги го досърбяваше.

— На около километър разстояние са в момента, насочват се на запад-северозапад, сближават се… — каза Рейни.

— Само как ми ги вкара!

— Не е нужно да слизаш там — отвърна тя, — но и двамата трябва да гледаме.

Камерите се спускаха през високи, подобни на платна конструкции. Всичко беше едновременно циклопско и притеснително безплътно. Огромни празни площади, безцелни булеварди, по които можеха да маршируват хора в редица по стотина.

Спускането продължи над засъхнали кори от морски водорасли, избелели кости, солни наноси. Кръпкарите, чиято главна директива беше да пречистват замърсеното водно течение, бяха сглобили това място от спасени полимери. Приетата от него форма се явяваше последица, случаен жест, макар и забележително непривлекателен. На Недъртън направо му се щеше да се окъпе. Кафето започваше да се процежда през предницата на халата му.

Ето, че екипът помогна на Дийдра да си сложи паракрилото, което в сгънато състояние напомняше на издута алена раница с бялото лого на създателите ѝ.

— Крилото нейно решение ли е — попита Уилф, — или наше?

— На правителството ѝ.

Камерите внезапно спряха, едновременно видели се една друга през избрания площад. Спуснаха се към диагонално противоположни ъгли, всяка — вторачена в огледалния образ на другата. Представляваха матовосиви овални конструкции с размера на кухненски поднос, прикрепени към малък крушообразен корпус.

Или Лоренцо, или Рейни усилиха аудиото.

Площадът се изпълни с ниско стенание, знаковият звуков съпровод на острова. Кръпкарите натикваха кухи тръби през всички конструкции. Вятърът виеше в отворите им и генерираше променлив, сложен звук, който Недъртън мразеше още от първия път, когато го чу.

— Това трябва ли ни? — попита.

— Допринася за атмосферата. Искам зрителите ни да я възприемат.

Нещо помръдна в далечината отляво.

— Какво е това?

— Вятърен крачко.

Беше четири метра дълъг, безглав, с неопределим брой крака и направен от същата бяла пластмаса. Като изхвърлената коруба на друга твар, съживена от тромав кукловод. Люлееше се наляво-надясно при приближаването си — градината от тръби по цялата му дължина без съмнение допринасяше за песента на пластмасовия остров.

— Те ли са го пратили?

— Не — отвърна Рейни. — Те ги пускат на свобода, да скитат с вятъра.

— Не го искам в кадър.

— Сега ти ли стана режисьор?

— Ти не го искаш в кадър — поправи се Недъртън.

— Вятърът ще се погрижи за това.

Предметът с олюляване продължи сковано напред на кухите си прозрачни крака.

На горната палуба на мобито, както Недъртън видя, персоналът по подготовката на Дийдра вече се беше изтеглил. Бялата порцеланова кукла-мичикоид беше останала обаче и проверяваше паракрилото с ръце и пръсти, движещи се с нечовешка скорост и прецизност. Панделката на моряшката ѝ шапка пърхаше на вятъра. Истинския вятър, понеже камерата с перката вече я нямаше.