Уильям Гибсон - Периферни тела

Дийдра присви очи.

— Онази сладката?

— Да — отвърна Уилф, макар че не я смяташе за точно такава. — Пийнахме по едно, аз и Ани, след онзи последен сеанс в Конот, когато трябваше да си тръгнеш.

— И какво за нея?

— Беше зашеметена от възхита, както открих. Всичко се изясни, след като ти си тръгна. Съсипана беше от възторжения трепет, попречил ѝ да говори с теб за изкуството ти…

— Тя художничка ли е?

— Познавач. Още от ранния си пубертет е луда по всичко, което си правила. Абонат е на пълен комплект миниатюри, които буквално не може да си позволи. Докато я слушах, за първи път проумях кариерата ти…

Дийдра наклони глава и косата ѝ се залюля. Якето сигурно се беше отворило, когато тя вдигна ръка да си свали слънчевите очила, но Лоренцо не се поддаде на провокацията.

Недъртън отвори широко очи в подготовка да подхвърли нещо, което още не беше измислил, понеже и бездруго казаното дотук не беше истина. И тогава си спомни, че тя не го вижда. Че тя гледа някого на име Лоренцо, на горната палуба на моби, от противоположната страна на света.

— В частност, тя се опитваше да предаде идеята, хрумнала ѝ в резултат на личната ви среща. За ново усещане за тайминг в творчеството ти. Вижда тайминга като ключ към съзряването ти като художник.

Лоренцо се префокусира. Внезапно Недъртън все едно беше на сантиметри от устните на Дийдра. Спомни си особено острия им неживотински вкус.

— Тайминг ли? — попита тя равно.

— Ще ми се да я бях записал. Не ми е по силите да перифразирам… — Как го беше казал преди малко? — Че сега си по-уверена? Че винаги си била храбра, направо безстрашна, но че тази нова самоувереност е нещо съвсем различно. Нещо, както го каза тя, тъй скъпо спечелено. Планирах да обсъдим идеите ѝ с теб на вечеря, онзи последен път, но вечерта не се разви по подходящия начин.

Дийдра държеше главата си съвършено неподвижна и дори не мигаше. Той си представи как егото ѝ изплува зад тях, за да го погледне подозрително, на вид е като змиорка, като ларва с прозрачни кости. Беше привлякъл пълното му внимание.

— Ако ситуацията се беше развила различно — чу се да казва, — според мен нямаше да водим този разговор.

— Защо не?

— Защото Ани щеше да ти каже, че влизането, което планираш, е резултатът от ретрограден импулс, нещо, датиращо от началото на твоята кариера. Избор, неинформиран от това ново усещане за тайминг.

Дийдра се взираше право в него, а не в Лоренцо, чието тяло носеше. И след това се усмихна. Отражение на удоволствие на чудовището зад очите ѝ.

Сигилът на Рейни помътня за частен разговор.

— Вече искам да износя бебето ти — каза тя от Торонто, — само дето знам, че ще се къса да лъже.

Забрави да се изпишка. Наложи се да остави коптера на автопилот в периметъра, петнайсет фута встрани от сградата на клиента, и да изтърчи в новата компостираща 4 4 Компостирането е процес, представляващ контролирано разграждане на органични материали чрез аеробен или анаеробен биологичен процес, в резултат на който се получава хумусоподобен материал, наречен компост или биотор. — Б.пр. тоалетна на Бъртън. Сега дръпна нагоре ципа на отрязаните си дънки, закопча копчето, хвърли шепа кедрови стружки в дупката и изхвръкна през вратата, като разклати и разплиска окачената отвън голяма туба „държавен“ дезинфектант за ръце. Блъсна по бялата пластмаса, улови малко от съдържанието ѝ, разтри го между дланите си и се запита дали брат ѝ не е отмъкнал тубата от болницата за ветерани.

Вече в караваната, Флин отвори хладилника, отмъкна си парче от домашната пастърма на Леон и един „Редбул“. Пъхна кривата ивица изсушено месо в устата си, докато сядаше и посягаше към телефона си.

Папараците се бяха върнали. Приличаха на водни кончета — двуплощници с крила, прозрачни от скоростта перки и малка стъклена крушка в предния край. Флин се беше опитала да ги брои, но бяха бързи и се местеха постоянно. В един момент ги изкара шест, но може да бяха и десет. Интересуваха се от сградата. Също като симулирани от ИИ насекоми, но същия номер го можеше и тя самата. Не мислеше, че се опитват да предприемат нещо друго, освен да се стрелкат и да висят на едно място, обърнали „глави“ към постройката. Избута няколко и ги видя да се стрелват встрани и да изчезват. Щяха да се върнат. Имаше чувството, че чакат нещо — очевидно на петдесет и шестия етаж.

Гледана от определени ъгли, сградата изглеждаше черна, но всъщност беше много тъмно бронзовокафява. Ако имаше прозорци, то на облитаните от Флин етажи нямаше или пък бяха с пуснати щори. На фасадата имаше големи плоски правоъгълници, някои вертикални, други хоризонтални, без видима подредба.