Уильям Гибсон - Периферни тела

Феите бяха замлъкнали, когато подмина двайсетия етаж, поне за такъв го посочи броячът. Дали надолу беше организирано ниво на по-щателна охрана? Флин не би имала против да се върнат. Тук горе не беше така интересно да гони водните кончета. Ако беше дошла доброволно, щеше да разглежда града, но не ѝ плащаха да се наслаждава на гледката.

Гледано отгоре ѝ се струваше, че има поне една прозрачна улица, осветена изотдолу, все едно е павирана със стъкло. Не се виждаха много коли. Може би не им беше готов дизайнът още. На Флин ѝ се стори, че вижда нещо двукрако да крачи по края на залесената площ — вероятно парк, — но беше твърде голямо, за да е човек. Част от превозните средства нямаха фарове. И отвъд разреждащите се кули бавно премина нещо огромно — като кит или акула с размерите на кит. Беше осветено като самолет.

Флин направи опит да сдъвче пастърмата. Още не се беше размекнала.

Нахвърли се свирепо на едно водно конче, с камерата напред. Нямаше значение колко бързо им налита, те просто се изплъзваха. След това един хоризонтален правоъгълник се сгъна навън и надолу, и се превърна в парапет, под който се показа озарена стена от матирано стъкло.

Флин извади пастърмата от устата си, сложи я на масата. Насекомите се върнаха, бореха се за позиция пред прозореца, ако отворът беше такъв, разбира се. Със свободната си ръка тя напипа редбула и го отвори. Отпи.

След това се появи очертанието на елегантно дамско дупе, опряно в матираното стъкло. Над него се показаха плешките. Просто сенки. После — ръце, мъжки, ако се съди по размера, от двете страни на жената, като сенки над плешките, с разперени пръсти.

Флин преглътна, вкусът — като на рядък и студен сироп за кашлица.

— Къш! — рече и се юрна между буболечките, за да ги разпръсне.

Едната мъжка ръка се отлепи от стъклото и сянката ѝ изчезна. След това жената се отдръпна, а другата ръка на мъжа остана на място. Флин си го представи облегнат на стъклото и останал без целувката, която очакваше или, ако го бяха целунали, то не с резултата, на който се надяваше…

Доста драматично като за една виртуална игра. Човек може да отвори собствено шоу за връзки с такава сцена. След това и другата ръка на непознатия изчезна. Флин си го представи как ръкомаха нетърпеливо.

Телефонът ѝ звънна. Сложи го на високоговорител.

— Как върви? — попита Бъртън.

— Вътре съм — отвърна Флин. — Ти в Дейвисвил ли си?

— Тъкмо пристигам.

— Има ли Лука 4:5?

— Намират се — призна той.

— Не им се пречкай, Бъртън.

— Няма, споко.

Да бе.

— Нещо случва ли се изобщо в тази игра?

— Онези камери — обясни той. — Нали ги избутваш назад?

— Аха. И нещо като балкон се разгърна. Дълъг прозорец от матирано стъкло, вътре свети. Видях сенки на хора.

— Повече, отколкото съм виждал аз.

— Видях и някаква светкавица. Къде би трябвало да е това?

— Никъде. Просто дръж онези камери назад.

— Прилича ми повече на охранителна дейност, а не на игра.

— Може да е игра за охранителна дейност. Трябва да затварям.

— Защо?

— Леон се върна. Кимчи-догове. Ще му се да беше и ти с нас.

— Кажи му, че имам шибана работа. За шибания ми брат.

— Върши я! — нареди той и затвори.

Флин се нахвърли на буболечките.

Лоренцо засне приближаването на мобито към града. Ръцете му на перилата и тези на Недъртън на тапицираните подлакътници на най-удобното кресло в стаята сякаш за момент се сляха — усещане, безименно като града на кръпкарите.

Кураторите настояваха, че не е град, а разрастваща се скулптура. По-точно — ритуален обект. Сивкаво-прозрачен, с жълтеникав оттенък, субстанцията му — възстановена под формата на потопени фини частици от горния воден слой на Голямата тихоокеанска ивица боклук. С тегло приблизително три милиона тона и нарастващо, обектът беше напълно плавателен, държан на вода от сегментирани мехури, всеки с размера на голямо летище от някогашните държави.

Имаше по-малко от сто известни обитатели, но понеже онова, което постоянно го сглобяваше, изглежда ядеше и камери, за тях се знаеше относително малко.

Сервизната количка се приближи още малко до подлакътника на креслото, с което подсети Уилф за кафето.

— Снимай това, Лоренцо — нареди Рейни и операторът се обърна да се фокусира върху Дийдра, застанала сред тълпа специалисти. Порцелановобял мичикоид с викторианско моряшко облекло беше коленичил и опъваше връзките на артистично очуканите високи кожени кубинки на Дийдра. Орляк камери витаеше около тях, едната — екипирана с вентилатор, за да люлее кичурите ѝ. Недъртън предположи, че този вятърен тест разкрива намерението тя да се спусне без шлем.