Уильям Гибсон - Периферни тела

Флин се наведе напред и присви очи под масата към черния найлонов сак, в който той си държеше томахавката. Не би искала брат ѝ да ходи в Дейвисвил с нея. Бъртън я наричаше брадва, не томахавка, но брадвата е инструмент, с който се секат дърва. Тя се пресегна, придърпа сака и с облекчение усети солидната му тежест. Нямаше нужда да го отваря, но го направи. Той беше най-широк отгоре, за да побере онази част, с която се сече. Тя приличаше на острие на длето, но беше извита като ястребова човка. Там, където опакото на брадвите е плоско като работна повърхност на чук, тук имаше шип — миниатюрно острие, извито в обратната посока. И двете остриета бяха дебели колкото кутре, но се стесняваха към ръбовете до такава степен, че няма да усетиш как си се порязал. Дръжката беше елегантна, леко закривена назад, дървото бе накиснато в препарат, който го беше направил по-здраво и пружиниращо. Майсторът имаше ковачница в Тенеси и всички в Първи тактилен отряд си бяха взели томахавки от него. Тази изглежда редовно влизаше в употреба. Като си пазеше пръстите, Флин затвори сака и го прибра обратно под масата.

Прокара телефона си над дисплея, за да провери картата на окръг Баджър. Баджът на Шейлин се показа във „Форевър Фаб“, с нервен пурпурен сегмент в емо-пръстена си. Явно никой не се занимаваше с нещо интересно, което не беше точно изненадващо. Мадисън и Джанис играеха обичайния „Сухой Фланкърс“ — стар самолетен симулатор, от който основно си изкарваха парите. И двамата бяха с бежови пръстени, отегчение до пръсване, но пък те винаги си ги държаха такива. Значи тази нощ работеха четирима души, които Флин познаваше, ако броим и нея самата.

Тя огъна телефона си както го харесваше за игри, написа Такт-Раз в прозорчето за логин, вкара проклетата дълга парола. Натисна „Влез“. Не се случи нищо. После целият екран проблесна — като светкавица на фотоапарат в стар филм — и стана сребрист като белезите на тактилник. Флин примигна.

А сетне взе да се издига от онова, което Бъртън беше предупредил, че е площадка за излитане на покрива на микробус. Все едно беше в асансьор. Още нямаше управляемост. Навсякъде около нея — а това не ѝ го беше споменал — се чуваха шепоти, настоятелни, макар и съвсем тихи, като облак от невидими феи: полицейски диспечери.

Тук вечерният здрач беше по-различен, дъждовен, в розово и сребристо, а от лявата страна на Флин имаше река с цвета на студено олово. Тъмни силуети на град, кули в далечината, малко светлини.

Долната камера ѝ показваше белия правоъгълник на микробуса, който се смаляваше с все улицата под нея. На горната сградата се извисяваше до безкрай като канара с размерите на целия свят.

Лоренцо, операторът на Рейни, с професионален и съсредоточен поглед, стабилен и методичен, откри Дийдра през прозорците, гледащи към най-горната предна палуба на мобито.

Недъртън не би го признал на колежката си или, всъщност, на никого, но съжаляваше, че се е замесил. Беше допуснал да го забъркат в нечия далеч по-устойчива, по-брутално опростена концепция за „аза“.

Сега я видя — или по-скоро я видя Лоренцо — в пилотското ѝ яке от овча кожа, със слънчеви очила и нищо друго. Забеляза, и му се искаше да не го е видял, че прическата ѝ е прясно оформена на гребен след последната им среща. Татуировките, предположи, бяха стилизирани изображения на притоците, захранвали и поддържали Севернотихоокеанското течение. Бяха пресни и лъскави под някакво мазило на основата на силикон. Гримът щеше да ги доведе до съвършенство.

Част от прозореца се плъзна встрани. Лоренцо мина през него.

— Водя Уилф Недъртън — чу го да казва. След това сигилът на оператора изчезна, заменен от този на Дийдра.

Тя вдигна ръце и стисна реверите на разкопчаното си яке.

— Уилф! Как си?

— Радвам се да те видя — каза той.

Тя се усмихна и показа зъби с форма и разположение, които като нищо можеха да са гласувани на конкурс. Подръпна якето и се уви в него с юмруци на нивото на стомаха.

— Сърдиш се заради татуировките — заключи.

— Споразумяхме се, че няма да го правиш.

— Трябва да върша онова, което ми харесва, Уилф. Нямаше да ми хареса да не го правя.

— Аз последен бих поставил под въпрос работния ти процес — заяви той, канализирайки раздразнението си в, както се надяваше, нещо, което ще мине за искреност, ако не и разбиране. Това беше неговият алхимичен специалитет, способността за подобни постижения, макар че сега му се пречкаше махмурлукът. — Помниш ли Ани, най-умната от нашите неопримитивистки куратори?