Саймон Морден - Теории за полета

— Няма подобрение — каза тя и го пусна. — Спечелихме, нали?

— Горе-долу.

— Когато колите се раздвижиха, предположих, че си ти. Запазихме хладнокръвие. — Тя приличаше на оживял плакат от съветската епоха.

— Благодаря ти. Щях да те предупредя, но до голяма степен го измислях в движение. — Петрович погледна към майора. — Не трябва ли да тръгвате?

— Аз заставам до моя командващ офицер. Хората ми остават с мен.

— Не ми козирувайте отново. — Петрович огледа масивната метална машина и започна да се катери по бронята, използвайки задните звена на гъсеничната верига вместо стъпала.

— Къде отиваш? — попита Валентина.

— Най-накрая ще отидем да потърсим жена ми.

Тя преметна ремъка на автомата си през рамо и протегна ръка; Петрович й помогна да се изкатери. Двамата се настаниха върху оръдейната кула, зад капака на люка.

— Така и не ми каза какво се случи с Марченко.

Валентина погледна към срутения мост и сви устни.

— Застрелях го.

Танкът обърна, пое по Фарингдън Роуд и се присъедини към остатъка от колоната при Холбърн Съркъс. Двигателите ръмжаха ниско и свирепо и Петрович усещаше звука с вътрешностите си.

Той го караше да изпитва благоговеен страх, макар да знаеше, че те не преследват него.

Контролираните от Джихада коли бяха навсякъде, измъкваха се сръчно от мащабните задръствания, в които се бяха оказали, след като ги бяха изоставили край централните квартали. И това беше една от случайностите, които се оказаха от голяма полза за Петрович. Той разполагаше с огромни сили точно там, където имаше най-голяма нужда от тях. Важно беше също, че точно пътят, по който се придвижваше, беше разчистен. Танкът, прегазващ последен модел мерцедес, беше впечатляваща гледка, но това беше безсмислена загуба на ресурси и въпреки инстинктивното удоволствие от зрелището, съществуваше опасността машината да блокира пътя или танкът да заседне.

Затова те пъплеха към катедралата „Сейнт Пол“ последни в колоната от седем ръмжащи чудовища, а колите бързо се отдалечаваха напред или се отдръпваха встрани, за да ги пропуснат. Валентина стоеше до оръдейната кула, хванала антената с едната си ръка и рамото на Петрович с другата. Лицето й грееше от свирепа, извираща дълбоко от гърдите гордост.

— Добро нещо направихме, Петрович. Велико нещо, нали? Героите на Съюза — ще кръщават училища с нашите имена.

— Да. Но не съм съвсем сигурен за училищата. Нали съзнаваш, че в зависимост от онова, което ще каже Соня Ошикора, може да се окажем във война едновременно с Европейския съюз и САЩ.

— Можем да ги победим. — Валентина се засмя, но той усети как тя стисва по-силно рамото му.

— Бихме могли да опитаме, но аз имам по-добри планове за бъдещето от участието в мой персонален Нюрмбергски процес. — Той впери поглед напред, нагласяйки ръчно фокуса си. — Би трябвало да успеем да спрем сблъсъците, преди да са започнали. И този можехме да спрем.

— Как? — Тя го гледаше скептично.

— Като ги засипем с мобилни телефони, симулатори и заведения за бързо хранене. — Той сви рамене. — При нас очевидно се получи.

— Външните са агресори, свирепи и склонни към насилие, а ти казваш, че бихме могли да ги подкупим?

— И така може да се каже. В онези първи месеци след Армагедон, когато изглеждаше, че целият свят ще пламне. Радиоактивен дъжд. Разпадане на системата за правораздаване. Всички се опитваха да избягат през граница или да стигнат до едно от двете места, които обявиха, че могат да защитят хората си. Лондон пое голяма част от тази лудост, но отказа да поеме допълнително. Така че какво прави човек, ако е твърде глупав, опасен или безполезен, за да го пуснат през портите?

— Чака отвън.

— И те чакаха двайсет години. Пренебрегвани. Изоставени. Но не забравиха. Нали знаеш какво се случи с лондонските затвори?

— Какво?

— Натовариха всички затворници в автобуси и ги изпратиха отвън. Ето кой създаваше малки Външни през тези двайсет години. Те гледаха как кулите растат, как над главите им прелитат самолети, как хеликоптерите щъкат насам-натам, но за тях всичко това като че ли се случваше на друга планета. — Петрович сви устни. — Ако властта беше в моите ръце, нещата щяха да се развият по различен начин.

— Властта е в твоите ръце — каза Валентина. — Какво смяташ да направиш?

— Да избия колкото се може повече от тях. Да изтласкам останалите отвъд магистрала М25. Да запечатам бариерата. След това ще видим. Да се надяваме, че онези, които оживеят, ще бъдат достатъчно умни, че първи да побегнат.