Саймон Морден - Теории за полета

— Няма ли да им отрежеш пътя за отстъпление? Да ги обградиш и да ги смажеш? — Изражението на лицето й подсказваше, че това може да й допадне.

— Това е руският начин.

Петрович погледна за миг към обгорелите си, окървавени ръце.

— Мисля, че трябва да направим нещо различно.

Докато се движеха по Чийпсайд, видяха от дясната им страна купола на „Сейнт Пол“, обвит в пушек за втори път в историята си. Навсякъде се виждаха трупове. Петрович не беше очаквал да чуе звука, който издаваха веригите, когато минаваха през тях, и лицето му ставаше все по-мрачно.

Пред банката цареше пълен хаос. Той изключи камерата и проследи движението им напред отгоре, от разстояние, което му позволяваше да види мрежата от улици, но не и телата, които ги осейваха.

— Аз съм виновен за това — рече той. — Трябва да ги гледам. Трябва да ме накарат да ги гледам.

[И ти ли, като съпругата ти, смяташ всеки живот за свещен?]

— Не. И въпреки това смятам, че теорията за Справедливата война е една голяма торба с говна . Понякога дори най-милите хора са притиснати в ъгъла и се налага да убиват, докато не ги оставят на мира. Аз не съм от тези мили хора, така че каква е ползата да даваме на войната разни префърцунени имена? Да я наричаме с истинското й име.

[Което е?]

— Убийство.

[Щяха да убият теб. За малко.]

— Което само доказва гледната ми точка. Аз ги убивам в отговор и не спирам, докато не ги откажа напълно от намерението им да опитат отново. — Той сканира маршрута пред тях за евентуални проблеми — задръстването по околните улици се разреждаше към Степни и Уайтчапъл. Оттам нататък пътят изглеждаше чист чак до Норт Съркюлър.

[Тогава защо гледката на мъртви хора те притеснява?]

Когато Петрович не отговори, необятният машинен интелект беше подтикнат да предположи:

[Дали защото не вярваш изцяло в собствените си морални принципи?]

— Направи ми услуга и пасть забей . Трябва да обмисля хиляди неща, а разполагам само с един мозък.

[Това не е точно така.]

Сега вече успя да привлече цялото внимание на Петрович.

— Какво?

[Можеш да прехвърлиш част от вземането на решения върху специализирани агенти, които ще дублират мисловните ти процеси. Отговорите, които ще получиш, би трябвало да са идентични с онези, до които би стигнал сам.]

— Дори само за да се навия да опитам, ще имам нужда от неопровержими доказателства за това. А и се предполага, че ще трябва да създам втори ИИ, който мисли като мен. Ёбаный стос , погледни колко щети са нанесени при наличието на само една моя версия.

[Когато ме попита дали трябва да разкрия съществуването си пред света, аз имах нужда от чужд съвет. Репликирах се няколко пъти. Шейсет процента от мен са съгласни с теб. Другите четирийсет не са. Разформировах умовете дубликати и приложих решението на мнозинството.]

Петрович усети подръпване в гърдите и сърцето му заби по-бързо.

— Сигурно се шегуваш.

[Хората се съветват с доверени приятели или плащат на експерти. Аз към кого да се обърна?]

— Кой те научи на това?

[Никой. Използвах въображението си. Знам, че според теб нямам подобно качество, но явно досега просто не ми се е налагало да го използвам. Кризата ми помогна да открия неподозирани способности у себе си.]

Петрович усети побутване по ръката. Включи отново камерата и видя, че Валентина му сочи главата на майора, която се подаваше през люка на оръдейната кула.

— Къде отиваме? — попита той.

— Илфорд. Където Норт Съркюлър и Ромфорд Роуд се пресичат. Там има един надлез, където е жена ми.

— Координати?

— Ще ви ги изпратя. — Петрович се свърза с компютъра на танка и изпрати координатите в навигационния софтуер. — Готово.

Той се огледа — минаваха през Олдгейт към Комършъл Роуд. На юг се виждаха останките на Тауър Бридж, край които се въргаляха тела; защитници, нападатели — вече нямаше никакво значение. Мъртвите си бяха мъртви. Но освен това имаше още нещо, което го притесняваше.

— Какво щеше да направиш, ако мозъците бяха казали да натикаш главата ми в канала?

ИИ не отговори и Петрович почувства необходимост да го притисне още малко.

— Хайде де. Знам каква би била логичната реакция. Кажи ми.

ИИ продължаваше да мълчи; Петрович чуваше само пропуквания като статичен шум от разстроено радио. Тук имаше нещо, просто не искаше да се покаже.

— Няма да се разсърдя, каквото и да кажеш. Просто трябва да знам.

[Ние водим тази война, защото ти искаш да се събереш със съпругата си. Млад си и поне до тази сутрин беше здрав и силен. Известен си и си интелигентен, и не си чак толкова ужасно деформиран, че да излизаш извън приемливите параметри за човешка красота. Наясно съм, че това са търсените качества в една интимна лична връзка. Тъй като няма особена причина да не оформиш друга подобна връзка, то логически погледнато, Маделин е заменима. В такъв случай трябва да направя извода, че има по-важни фактори от обикновения утилитаризъм.]