Саймон Морден - Теории за полета

Спусна се по стълбата във вътрешността на кулата. Тя не беше проектирана за пътници, затова двамата с Валентина трябваше да се свият един до друг край контролния панел за стрелба. Шумът беше оглушителен и правеше гласовото общуване невъзможно. Всички бойци от екипажа носеха слушалки на ушите и микрофони. На Петрович му оставаше единствено да намали нивото на слуха си и да се опита да защити с пръсти нервните си краища.

Валентина напъха скъсана и надъвкана хартия в ушите си. Предложи и на него малко навлажнена хартия, после погледна към дланта си, преди да свие пръстите си около мокрите топчета хартия. Порови в джобовете си, за да открие суха хартия, и му я подаде.

Петрович сви рамене. Нямаше да му пречи особено, защото ушите му и без това бяха натъпкани с окървавени фунийки от целулоза, запечатани със слюнка. Те все още донякъде вършеха работа и противно на здравия разум, свит на кълбо в бумтящата вътрешност на танка, той заспа.

Събуди се, без да осъзнава къде или кога се намира. Стоеше на зелен хълм, облегнат на някакъв кол, и усещаше гладкото, чворесто дърво под пръстите си. В ниското се виждаше скупчване от куполи. Единият от тях беше достатъчно голям, за да побере цял град. Сега беше празен, всички си бяха отишли, а той нямаше да ги последва.

Не и с това старо тяло.

Погледна нагоре и се взря отвъд облаците и синьото небе, покрай сиянието на яркото жълто слънце. Забеляза движещи се светли точици, които една по една угасваха. Играта беше приключила. Той бе спечелил.

Легна, вдишвайки мириса на мократа трева, която го обгръщаше, усещайки студената, тъмна почва под нея. Намираше се на земята, на Земята, и без капчица съмнение знаеше, че това не е краят, че той ще се издигне над живота и над смъртта.

Затвори очи и отново ги отвори.

Картечницата тракаше; стрелецът се беше привел пред видеоекрана с джойстик в ръка, насочвайки огъня към пикселизираните мишени, които виждаше пред себе си.

Майорът използваше друг екран, а шофьорът трети. Всички като че ли говореха едновременно в микрофоните си: къси, отсечени фрази, наситени с информация, неразбираеми за нетренираното ухо.

Танкът се наклони напред. Петрович протегна ръце, все още замаян от съня, и докосна хълбока на Валентина.

— Извинявай — прошепна само с устни той.

Това като че ли не я притесни. Тя му отвърна нещо. Петрович пусна програмата за разчитане по устните.

— Пристигнахме — беше казала тя.

Той повика картината от сателита и си спомни, че по някое време бяха изгубили инфрачервената камера с висока резолюция над хоризонта.

— Кога ще се появи окото в небето?

[След четирийсет и осем минути, за период двайсет минути. Преди това няма да успеем да постигнем пълна победа, макар че вътрешните зони ще бъдат прочистени. При положение че Външните отстъпват, ще ни бъде невъзможно да се сдобием с пълния комплект данни. Прицелването ще се затрудни и това неминуемо ще доведе до забавени ответни реакции и до увеличаване на жертвите.]

— Когато се сдобием със собствени сателити, това няма да е проблем. Сигурно не можем да използваме Хъбъл?

[Грешна орбита.]

Петрович изсумтя с досада и погледна отвисоко към мястото, където се намираха. Шестте танка се бяха разпръснали върху нещо, наподобяващо игрище за голф, и напредваха в сенките на магистралата, която се извисяваше над тях върху бетонните си колони. Надгробните камъни в близкото гробище биваха използвани за прикритие — на никого да не му минаваше през ума, че трябва да покажат уважение към мъртвите.

Техният танк се отправи към надлеза, потраквайки с веригите си, и се насочи право към барикадата от преобърнати коли, струпана върху най-високата му част. Куполният им стрелец се възползваше от предимството от височината им.

Фигурите, които се намираха в тесните пространства между колите, изглеждаха твърде изтощени, за да им помахат или да нададат радостни викове. И макар досега да не смееше да погледне от страх пред онова, което можеше да види, Петрович най-после се осмели. Той увеличи образите и огледа всеки очукан шлем, всяка гола глава в търсене на някого, който да прилича на Маделин.

Не можа да я намери.

Почувства реакцията на тялото си: сърцето му заби по-бързо, кожата му настръхна, стомахът му се сви, дишането му се учести. Той бързо потисна първичните си инстинкти. Трябваше му ясна мисъл.

Танкът продължаваше да стреля, без да получава ответни изстрели. Беше безопасно да излезе навън. Той се Валентина стисна своя АК и застана танка.