Саймон Морден - Теории за полета

[Тогава ще се провалим.]

Улицата беше преградена от барикада от автомобили и два автобуса, натрупани от един мобилен кран така, че да наподобяват гигантска игра на тетрис. Бяха пълни с народ — мъже и жени, които бяха твърдо решени да попречат на Външните да се изкатерят нагоре и да прехвърлят преградата. Мунициите им отдавна бяха свършили и те бяха въоръжени с пръчки и колове, тояги и бейзболни бухалки.

Зад тях нямаше резерви, никой, който да ги замени, ако паднат или грохнат, или побегнат.

— Тук трябваше да има повече хора. — Петрович измъкна трофейния си нож и се спря озадачено за миг. — Къде са подкрепленията?

[Не успяха да пристигнат навреме. Две хиляди души са се събрали в Ошикора Тауър, получават униформи и основно оборудване…]

— Да. Пиздец.

Той погледна към ситуацията от гледната точка на ИИ. Ланкастър Плейс щеше да падне под тежестта на огромния брой хора. Подстъпите към моста щяха да паднат. Всички защитници, които беше разположил толкова внимателно по Крайбрежна и Странд, щяха да бъдат отрязани. Танковете щяха да влязат в играта твърде късно, хеликоптерите нямаше да свършат достатъчно работа и също както се бе случило с хората на барикадата, скоро щяха да останат без муниции.

И така. Време беше да изиграе картата на Новия машинен джихад и нямаше представа как хората ще реагират на това. Предполагаше, че до час ще бъде изправен пред мащабен бунт; никкейджин сигурно щяха да се подчинят на заповедите на Соня, но служителите от милицията на ИВМ, които бяха станали свидетели на Дългата нощ, както и бойците от ЕОС, които в продължение на седмици бяха гледали отразяването й в репортажите на новинарските мрежи, нямаше да се примирят, в никакъв случай. Петрович щеше да спечели битката и да изгуби войната.

— Колко силно го желаеш? — попита той ИИ. — Готов ли си да рискуваш всичко? Самото си съществуване в замяна на тези крехки торби с месо?

[Ти каза, че ще ми намериш дом.]

— Ако Външните направят пробив, с тази мечта е свършено.

[А ако се разкрия още сега, какво ще спечеля?]

— Може би нищо. Може би всичко. От теб зависи. — Първият Външен се изкатери до върха на барикадата. Скоро успяха да го свалят, но почти веднага беше заменен от друг, последван от още един. Защитниците, които останаха живи, чуха триумфалния крясък над главите си и започнаха да изпълзяват от позициите си почти със скоростта на звука.

Всичко започна да се движи по-бавно. Всичко — дори процесорната мощ в играчката на Петрович беше реквизирана. Болката, която досега бе успявал да потиска с помощта на софтуерни прегради, изскочи на повърхността, а камерата, която беше прикрепена към слепоочието му, спря да подава изображения в главата му. Той беше сляп; внезапно останал сам, се сгърчи в агония. Животът му излезе наяве оголен, без всякакви илюзии или самозаблуди. Това беше краят. Надяваше се, че поне Външните, които сигурно се стичаха на рояци към него, ще го довършат бързо.

Освен ако не го изоставеха да лежи свит на пътя, треперещ и плачещ. Можеха да не му обърнат никакво внимание и той не можеше да направи нищо по въпроса.

Внезапно в тъмнината се разнесе глас.

[Ние ще се издигнем или ще паднем заедно, Александър Аркадиев Миланкович, истински приятелю.]

Никой не беше използвал това име от години. Понякога самият той си го спомняше с усилие. Но все пак беше неговото. Онова кльощаво улично хлапе, което тичаше като полудяло по проспектите на Санкт Петербург, сега лежеше върху улицата в Метрозоната, безпомощно и осакатено, и въпреки това все още имаше някой, който да го нарече с истинското му име.

Светът отново се появи в периферното му зрение. Първоначално той се изненада, че въобще може да вижда, след това се изненада от онова, което вижда. Барикадата се разпадаше, най-горните автомобили се срутваха надолу, повличайки със себе си хората, които се катереха нагоре.

Шумът — ръмженето на двигатели, които поглъщаха и последната капчица безжизнен въздух и го изплюваха обратно във формата на звънлив, вибриращ звук. Някой се спря, за да го повдигне, защото беше видял същата униформа като своята, но когато Петрович обърна невиждащите си очи, за да види кой се опитва да го спаси, тялото му отново беше блъснато на земята с писък на неприкрито отвращение.

Болката му отново се отдръпваше, оставяйки кожата му настръхнала от усещането, че е надупчена с хиляди остри игли. Той намери сили да се изправи сам и да изрече:

— Стой!