Саймон Морден - Теории за полета

— Благодаря — каза той на медика, който започна да прибира инструментите си в голяма зелена кутия. — Бихте ли ми оставили малко лепенки?

Майорът продължаваше да стои на мястото си, все още озадачен.

— Какво ви е известно за Новия джихад на машините?

Петрович се наведе напред и започна да развързва ботушите си.

— Почти всичко. Защо питате?

— Защото мисля, че от часове не изпълнявам заповедите на ЕОС.

— И сте абсолютно прав. — Петрович събу единия си ботуш и застана до мъжа. — Изпълнявахте моите заповеди.

Майорът изпусна шлема си и посегна към карабината. Петрович продължи със събуването на другия си ботуш.

— Вие сте Джихадът. — Дулото на карабината зейна срещу него, предпазителят изщрака.

— Това предположение отива твърде далеч, макар да ми е ясно как сте стигнали до този извод. Не, аз не съм Новият джихад на машините. Но съм неговият работодател. Нещата са много по-сложни, тъй като това всъщност не е Новият джихад на машините и аз всъщност не му плащам, но когато човек задълбае в нещата, обикновено всяка аналогия се губи.

Петрович нахлузи крачолите на гащеризона и го придърпа до хълбоците си.

— Дайте ми поне една добра причина да не ви застрелям още на момента.

Петрович леко вдигна гащеризона до кръста, сещайки се за няколко причини, и то всичките отлични. Но само една от тях щеше да допадне на този човек.

— Защото без мен и Джихада вие ще изгубите тази битка и Метрозоната. С наша помощ ще станете част от най-епичната победа в историята след обсадата на Сталинград, а самият вие ще станете герой. От самото начало Брюксел не е направил нищо, освен да планира провала ви. Минирането на мостовете ми подсказа, че те са се отказали още преди да са дали и един изстрел, докато аз възнамерявам да спечеля. — Той напъха ръцете си в ръкавите на гащеризона и залепи велкрото на гърдите си. Когато докосна раната от нож над сърцето си, се поколеба. — Досега ЕОС са ви заповядвали само отстъпление. Аз съм единственият човек, който ще ви нареди да настъпите.

Майорът подхвана по-удобно карабината.

— Какво сте вие?

— Аз съм бъдещето, майоре, и предназначението ми не е да се проваля. Знам, че имате опасения, но не можете да ги съобщите в щаба, защото още от единайсет часа връзката ви с хората там е прекъсната. Всички останали бойци от ЕОС ще решат, че сте полудели. Аз поех командването на ИВМ, а Соня Ошикора ми зае своите никкейджин , докато трае войната. Така че, да, можете да ме убиете, но какво следва след това?

Петрович се изправи и пъхна играчката в джоба си. После вдигна ръка, за да побутне очилата си нагоре. Нямаше нито очила, нито очи. Налагаше се да свикне с това.

Люси тичаше по улицата към него, а в ръката й се поклащаше найлонова торбичка. Той умишлено обърна гръб на майора и оръжието му, за да я посрещне.

— Здрасти. Какво ми носиш?

Гордо изчервена от успеха си, твърде погълната от обясненията за откритието си, тя изобщо не забеляза ядосания, уплашен, объркан командир на танковата дивизия. Отвори торбичката си и порови вътре.

— Това. Върви комплект със собствен микрофон — пише, че можеш да го използваш при екстремни спортове, издръжливо е на удари и е водоустойчиво. Ако това не е екстремално, не знам кое друго е. — Тя разкъса опаковката и погледна с присвити очи широкоъгълната леща. — Няма нужда от външен източник за захранване или софтуер. Просто я включвай и действай.

— Звучи ми идеално.

— Имам още две други, ако сметнеш, че…

— Включи ми я. — Когато момичето се поколеба, той додаде: — Не се притеснявай. Не можеш да ми причиниш болка.

Тя се пресегна и наниза ремъка върху окървавената коса на Петрович. Тънката тръбичка на камерата щръкна край лявото му слепоочие.

— Трябваше да взема няколко от ония кабелни протектори. Имаха цели кошници, пълни с тях.

— Помислил съм за това. — Рулото лейкопласт, което си бе изпросил, беше малко и трудно за откриване. Той го потърси опипом около себе си, докато не го намери върху стола. — Всъщност имам още по-добра идея.

Той разкопча велкрото и притисна играчката към бинтованата лява половина на тялото си, точно на мястото, под което би трябвало да се намира бъбрекът му. Щеше да свърши работа. Намери и люлеещия се край на кабела на камерата и се опита да го забоде в гнездото.

Пръстите на Люси отместиха неговите и тя го включи.

— Сега го залепи. Не трябва да излиза. А след това залепи цялата машинария за мен.

Докато двамата работеха, леко се извъртаха. Сега майорът се намираше зад гърба на Люси и Петрович имаше идеална видимост към него. По челото му се стичаха капки пот и влизаха в очите му. Той се опитваше да ги махне с мигане.