Саймон Морден - Теории за полета

Не виждаше нищо.

Изгуби известно време, опитвайки се да премахне с мигане преградата — имаше усещането, че клепачите му са се спуснали върху нажежени камъни.

[Един момент.]

Петрович се съсредоточи върху гласа и светлината отново се появи.

Той гледаше надолу към окървавеното тяло, което беше повече мъртво, отколкото живо. Над него се беше навела някаква фигура, вдигнала ръка, в която държеше нож. Под лявата ръка на проснатото тяло лежеше тухла. Петрович сключи пръсти около нея и им нареди да замахнат.

Получи се. Фигурата залитна назад и Петрович осъзна, че проснатото на земята тяло е неговото. Шинелът, по-скоро останките от него, се разпаднаха окончателно. Възприятията на Петрович се промениха, завъртяха се и той започна да гледа към сцената от вътрешността на собствения си череп, през собствените си повредени очи.

Имаше някои изкривявания, тъмни петна на местата, където сателитът не можеше да предаде образ, но изображението беше достатъчно добро.

Достатъчно, за да може Петрович да направи онова, което трябваше да направи. Той пусна тухлата, протегна средния пръст на лявата си ръка — изкуствения, който бе направен от титан — и го превключи в неподвижно положение. После зачака Фокс отново да се появи.

Беше сляп. Противникът му беше наясно с това и знаеше, че нищо не може да му попречи да се хвърли върху него и да натисне острието с цялата си тежест. Лесно убийство.

Ала невиждащият Петрович се претърколи настрани, повече като марионетка, отколкото като човек, изпълвайки Фокс с недоумение. Петрович продължи да се търкаля, докато не се отдалечи достатъчно от противника си, след което се изправи. Можеше да стане. Имаше пълен контрол над тялото си. Движенията му бяха като на робот — прецизни, бързи. Бързи колкото на Фокс, който се наведе, за да се хвърли в краката му. Скок, ритник в рамото, отстъпване. Не, по-бърз беше.

В очите на Фокс се появи първата сянка на съмнение.

Но той продължи да настъпва — все още не можеше да повярва, че Петрович знае какви са намеренията му, убеден беше, че ударът е бил чист късмет, не осъзнаваше, че отговорът се крие в кабела, излизащ от тила на Петрович и спускащ се надолу по гърба му.

Фокс продължаваше да не вярва и когато Петрович приклекна, бързо протегна ръката си под полюшващия се нож и заби металния си пръст дълбоко в гърдите на Външния. Върхът на пръста проби кожата и мускулите. Петрович почувства как по дланта и китката му потича хлъзгава течност. Натисна рязко с ръката си веднъж, после втори път и с последния тласък отхвърли Фокс встрани.

Мъжът се опита да се изправи на крака. Отстъпи няколко пъти назад, за да възстанови равновесието си; всяка стъпка оставяше кървав отпечатък. Прашните му дрехи бяха станали тъмни и лъскави. Най-накрая се спря и се опита да вдигне ножа, преди бавно да отпусне ръката си. После падна на земята, а металът издрънча до него. Повече не се надигна.

Униформени мъже наобиколиха Петрович. Бяха успели да си проправят път напред. Автобусът беше обезопасен, бойната линия се беше преместила към Риджънтс Парк.

[Насам идва медицински екип. Легни на земята. Вдигни крака във въздуха. Забави дишането си до едно вдишване на всеки десет секунди и свали наполовина сърдечния си ритъм.]

Петрович не се подчини. Той успяваше да блокира болката посредством прекъсване на захранването. Ако беше знаел и преди, че може да го направи, ако беше знаел, че е способен и на половината от това, което бе постигнал току-що, щеше да включи сребристия жак много по-рано. Изпълваше го велика радост. Беше се трансформирал по начина, по който искаше да трансформира света. Имаше в себе си толкова много енергия, чувстваше се толкова жизнен, че едва не грабна копието на падналия Външен, за да се включи в битката.

С викове и плач Люси изскочи от аварийния изход на автобуса. Тя не смееше да го докосне от страх — страх за самата нея и страх, че може да му причини болка.

— Обожеобожеобожеобоже.

— Всичко е наред — отвърна той. — Всичко е повече от наред.

— Как можеш да го кажеш? Лицето ти… — Тя притисна длан към устата си, макар че единственото, което Петрович можеше да види, бяха части от носа и брадичката й под пикселизираната й коса.

— Ще направиш ли нещо за мен?

Тя го погледна, извърна се, след което се насили отново да го погледне.

— Не мисля, че мога да ти помогна особено. Не и сега.

— На края на тази улица има магазин за компютри. Ако е заключен, намери някой, който да го разбие. Трябва ми една камера, от онези, които защипват на мониторите. Колкото се може по-малка. Донеси няколко, за да си избера. — Той избърса с опакото на ръката си бузата, където засъхващата кръв започваше да го гъделичка. — Можеш ли да се справиш?