Саймон Морден - Теории за полета

Той видя как гърдите й се повдигат, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Да.

— Върви. Ще те чакам тук.

[Петрович. Трябва да легнеш.]

— Кажи ми само едно нещо — отблъснахме ли ги?

[Да.]

— Тогава продължавайте да ги изтласквате. Зареди няколко капана по маршрута им. Когато повече не можем да напредваме, се изтеглете назад и ги вкарайте в тях. Направете същото на още няколко места. Не спирайте да нанасяте удари, докато не побегнат. — Ножът на Фокс беше паднал от ръката му и лежеше до обутия в ботуш крак на Петрович. Той се наведе и го вдигна. — Оттук започваме да градим новото начало.

Медикът на Ошикора тъкмо беше приключил със закърпването на тялото на Петрович, когато до него пристъпиха крака, обути в чифт тежки кубинки, и се спряха. Той чуваше шумоленето на пръстта и тежкото дишане на мъжа. Отклони вниманието си от продължаващата битка, която се водеше няколко улици по-нататък, и погледна от небето надолу към него.

Маслиненозелена униформа, боен шлем, поклащащ се в едната ръка, карабина европейска изработка, преметната през рамо. На всяко рамо — по една звезда.

— Добрая встреча , майоре. Какво мога да направя за вас?

Петрович носеше превръзка на очите си — нямаше начин да разбере какъв чин има войникът. Затова мъжът протегна ръка и я размаха пред него.

Петрович я улови за китката, което накара медика да промърмори предупредително:

— Не мърдайте, Петрович-сан.

— Не правете така — каза Петрович на мъжа и пусна ръката му. — Не съм участник в шоу на изроди.

— Вие ли сте доктор Петрович?

— Това да не би да е пример за армейска интелигентност? — Той вдигна и двете си ръце, докато обвиваха с меки бинтове студеното му, бяло, обсипано с белези тяло. — В продължение на двайсет и четири часа лицето ми се мъдреше по всички новинарски канали.

— Да, но тогава имахте очи.

— Те никога не са функционирали както трябва. Винаги мога да си взема нови. — Бинтоването продължаваше. Петрович си помисли, че сигурно фараоните са се чувствали по същия начин.

— Но вие… — Майорът се наведе напред. — Вие все още можете да виждате.

— Достатъчно добре. Но вие не сте дошли тук, за да обсъждаме свръхестественото ми зрение, така че за какво става въпрос?

— Проблемът е следният: по някое време сутринта заповедите ми започнаха да се променят. Танковата ми дивизия премина от защита на евакуиращите се към бомбардиране на произволни части от Лондон, към формирането на отбранителни позиции на Примроуз Хил, към вашето спасяване, а сега провеждаме нападение редом с всички тези японски бежанци, които се появиха сякаш от никъде. Ала когато изпратя запитване относно тези заповеди, от щаба получавам само: „Правете каквото ви е наредено“.

— Доста безчувствено от тяхна страна, като се има предвид, че е заложена вашата жопа . — Кръвта се бе отдръпнала от пръстите на ръцете му и те започнаха да го щипят.

— Едва сега цялата тази история започва да ми се изяснява. Всичко внезапно се съсредоточи върху тази улица. Ние сме тук заради вас.

— Продължавайте. — Устните на Петрович се разтеглиха в усмивка. Харесваше умните хора.

— Нека го кажа по друг начин — рече майорът. — Свалихме всичките възрастни хора от вашия автобус. Не можахме да намерим шофьора, който, съдейки по щетите, би трябвало отдавна да е мъртъв. Когато разпитах за него, в отговор получих само мълчание.

Петрович свали едната си ръка, докато топчето с бинт преминаваше за пореден път по тялото му, и закачи с палец кабела, стърчащ от черепа му. Проследи пътя на жицата, докато не стигна до очуканата метална кутия на играчката. Вдигна я във въздуха, изчаквайки поредното преминаване на бинта.

— Не е имало шофьор, нали? — попита майорът.

— Технически казано, да. Ако Дългата нощ ни научи на нещо, то е, че сме натъпкали превозните ни средства с твърде много процесорна мощ. И те само чакат някой да я използва.

— Контролирали сте автобуса чрез това нещо? — Майорът се приближи, за да види мястото, където влизаше кабелът.

— Не точно. В по-голямата си част се управляваше сам, но към края стана леко непредсказуем. Аз бях малко зает, затова потърсих помощ. — Петрович почувства как завързват бинта и отпусна ръцете си край тялото, полагайки длани в скута си. Донесоха му един от сините работнически гащеризони на Ошикора, все още запечатан в найлонова торба.

Петрович я разкъса, извади гащеризона и го разгъна, за да го покаже на сателита. Средностатистическият никкейджин имаше горе-долу неговия ръст. Дрехата щеше да му стане.