Саймон Морден - Теории за полета

Офицерът беше напълно победен. Той наведе глава и избърса лицето си в ръкава на военната си риза.

— Аз щях да играя Жулиета в училищната пиеса — прошепна тя в ухото на Петрович, — но предполагам, че известно време няма да има училище.

— Направо ми е жал за Ромео. — Петрович се огледа, търсейки тънкия нож на Фокс. Лежеше до стола, на който бе седял. Вдигна го, като сви пръстите си около облечената му в кожа дръжка. — Не мога да те взема с мен. Трябва да го разбереш.

— Не съм силна и не съм умна — възрази тя, — но пак мога да правя разни неща.

— Не. Ти си силна и си умна. Но аз нямам намерение да казвам на родителите ти, че съм те спасил от една военна зона само за да те отведа в друга. — Той й се усмихна. — Всички тези други хора — не ми пука кого са изоставили, а просто дали са направили онова, което съм искал да направят. Те могат да умрат и това изобщо няма да ми тежи на съвестта. За теб обаче ме е грижа и не смятам да те забърквам повече в тази история.

Майорът се намираше точно зад тях. Петрович леко изви глава, за да може да вижда лицето на човека.

Майорът му отдаде чест.

— Сър. — Гласът му звучеше объркано, като на изгубено дете.

— Не се притеснявай — отвърна Петрович. — Нататък ще е по-лесно. С колко танка разполагаш?

— Седем. Изгубих един заради механична повреда.

— Трябва да ги взема назаем. Може ли?

— Да, сър.

— И престани да ме наричаш сър. Върни се при хората си. Заповедите ти ще идват от Брюксел и ти ще си напълно убеден в това.

— А аз? — Люси преплете ръце и ги изпъна пред тялото си. — Аз какво да правя сега?

Петрович спря един никкейджин и успя да намери достатъчно думи в онлайн речника, за да общува с него.

— Кейтай денва, нанитозо.

Човекът послушно му предаде телефона си и след като Петрович сканира номера му за скорошна употреба, го пъхна в ръката на Люси.

— Вземи го. В него има карта и инструкции. — Времето го притискаше. Трябваше да тръгва. — Ще се видим после.

Той положи за миг длан върху главата й — като благословия, освобождаване, тържествено посвещаване. Тя тръгна, без да възрази, затича се в едната посока, а той пое в противоположната.

Големите дизелови двигатели, задвижващи танковете, забоботиха гръмогласно в една странична уличка, а група никкейджин , водена от служител на Ошикора, прекоси пътя му, отправяйки се на изток.

— Валентина?

Едва успя да долови отговора й. Филтрира страничните шумове и чу:

— Ако искаш да удържа моста, трябва да направиш нещо изключително.

— Значи ще го направя — отвърна той, а след това се обърна към ИИ и каза само една дума: — Сега.

За десетте минути, които му бяха необходими, за да премине през задръстените със спрени коли улици между точката му на тръгване и реката, изпълнението на плана, задействан от Петрович, беше стигнало до средата. Той пристигна на Странд късно, прекосявайки Пикадили и Трафалгар Скуеър.

Камерата не беше достатъчна, за да може да види от единия край на улицата какво става на другия край, затова използва сателитите за поглед към подстъпите към моста; той беше обвит в дим. Крайбрежната улица гореше — навсякъде се виждаха подпалени автомобили, а корпусите на сградите по бреговата линия бяха изравнени със земята.

Червените маркери на картата постепенно угасваха по един, по два, три, на шепи и на дузини. Там, където доскоро се виждаха плътни червени пластове, сега се забелязваха пролуки. Тънка синя линия очертаваше района и сините джобове показваха къде разположените по покривите снайперисти засипват с куршуми движещите се по улиците Външни.

— Не мога да преценя. Разказвай.

[Ситуацията е критична.]

ИИ му показа поредица кадри от видеонаблюдението, разположено върху Съмърсет Хаус.

[Атакуващите хеликоптери бомбардираха Крайбрежната улица и сега кръжат над Фарингтън Роуд. Там ще спечелим, но ще изгубим Ланкастър Плейс. Външните ще завладеят моста.]

— Не, няма. — Петрович отново се затича, изтиквайки картините от сблъсъците встрани, за да може по-добре да се ориентира в лабиринта от улици.

[Не виждам логика в думите ти. Едно е да желаеш нещо, друго е да го направиш.]

— Поцелуй мою жопу. Това ще го направя. Къде са танковете?

[В Хай Холбърн.]

— Кингсуей, Чансъри Лейн и Холбърн Съркъс. Действай. Кажи на хеликоптерите да убият колкото се може повече.

[Ще бъде твърде късно. Те са твърде много. Трябва да се изтеглим.]

— Длъжни сме да го направим.