Саймон Морден - Теории за полета

Вратата се отвори; всъщност сякаш беше блъсната от взривна вълна. Петрович знаеше кой е причината за това. Надушваше във въздуха страха и гнева й.

— Идиот такъв! — Тя се залюля за миг на пръсти, колебаейки се дали да го целуне, или да го изрита през стената. Не направи нито едно от двете. Носеше чиста тениска и панталони и запрати вързопа по него с всичка сила.

— Къде ти беше умът? Можеха да те убият!

Той, естествено, си беше изгубил ума. Водеше го просто сляпа ярост, желанието да си отмъсти, да накара някой да си плати.

— Да не си го направил отново, чуваш ли ме? Никога повече. Остави го на някой друг, който има капчица здрав разум в главата си, на който му се плаща да поема рискове, някой, който е обучен да преценява тези рискове и да взима рационални решения, защото ти не притежаваш нищо от изброените неща. Какво изобщо търсеше там?

В бурята от емоции, която представляваше Маделин, настъпи затишие.

Петрович отвори очи с усилие. Дясната половина на лицето му беше безчувствена — бяха му инжектирали болкоуспокоителни заради пукнатата му ябълчена кост — и лекарят го беше предупредил да не се усмихва поне месец. Поне това указание щеше да изпълни без особено затруднение.

Маделин стоеше надвесена над него, подпряла ръце на хълбоците си, изпълнена с праведен гняв, и изглеждаше наистина величествено, облечена в сивата си униформа на ИВМ. Кожата й беше по-бледа от обичайното и тя трепереше.

— Няма да мога да те предпазя, ако правиш такива неща — каза Маделин. — Няма да мога да те спася, ако не съм наблизо.

Петрович отмести дрехите си настрани и избърса слюнката, която се стичаше в ъгълчето на устата му.

— Чейн ме повика.

— И ти трябваше да отидеш. — Тя стисна гневно зъби. — Ще го убия. Къде е той?

— Не знам. Предполагам, че все още се опитват да изрежат покрива на колата, за да измъкнат навън трупа му. — Той се опита да свие рамене. — Някой успя да те изпревари.

Войнственото й настроение се стопи за миг. Тя седна до него и столът изведнъж заприлича на детско столче.

— Какво?

— Той ми се обади. Каза, че разполагал с няколко парчета от американски военен робот, но искал някой да ги огледа, за да потвърди, че са оригинални. Нямаше под ръка експерт, затова приех да му помогна. — Петрович задъвка устната си, усети вкуса на антисептика и се намръщи. Болеше, но това беше приятна болка.

— Би могъл — би трябвало — да му откажеш. Не е негова работа да те моли за това.

— Когато дойдат при нас през нощта и се опитат да ни отведат там, където обикновено отвеждат хората като нас, за да се помъчат да измъкнат с изтезания всичко, което знаем, тогава ще разберем, че през цялото време е било наша работа. Само че вече ще бъде твърде късно да направим нещо по въпроса. Трябва да разбера кои са те и какви са плановете им, защото ако го направя, ще мога да ги изпратя обратно вкъщи с подвити опашки.

Тя го прегърна и отпусна ръка върху рамото му, което беше натъртено от отката на карабината. Хартиената пижама, с която бе облечен, прошумоля.

— Не му повярвах — каза той. — Не му се доверих. Може би…

— Той просто те е използвал, както обикновено. Ти дори не го харесваше.

— Да, знам. И след като вече го няма, дори не мога да му кажа какъв пиздобол е. — Петрович се облегна върху Маделин и отпусна глава на гърдите й. — Знаех, че нещо не е наред. На портала трябваше да има охрана. Той искаше да вървим напред, аз исках да изчакаме. Така че той направи каквото искаше, а аз останах. Стана пред очите ми, Мади.

— Можел е да изчака, също като теб.

— Можех да го накарам да изчака.

— А той слушал ли те е някога? Винаги правеше каквото си е наумил. — Тя го притисна към себе си. — Глупав човек.

— Ох — промърмори Петрович.

— Извинявай рече тя. Но не го пусна.

Двамата поседяха така известно време, всеки заслушан в тихите звуци на другия. Вратата отново се отвори и в чакалнята влезе мъж с униформа: сако, изгладена бяла риза, притегната вратовръзка, панталони, които и в буря нямаше да се измачкат. На кръста си носеше кобур с револвер, а в ръката си държеше прозрачна найлонова торбичка.

— Простете за прекъсването. Сержант Петрович, доктор Петрович?

Двамата вдигнаха погледи към него.

— Капитан Даниълс. Разузнавателен отдел. Съжалявам за загубата ви.

— Загуба? — надигна се Петрович. — А, да. И аз.

Даниълс протегна ръката си, в която държеше торбичката.

— Трябва да задържим това като доказателство, но ако искате, по-късно можем да ви го предадем.