Саймон Морден - Теории за полета

— Ха — рече безрадостно Петрович. — Ето какво е търсил, значи — оплаквачи. Разбирате ли, капитане, просто няма други. Никой освен мен няма да оплаче смъртта на Хари Чейн. Нито приятели, нито семейство. Ето до какво води животът, посветен на дразненето на хора.

Петрович се изправи и внезапният прилив на кръв към крайниците му накара цялото му тяло да изтръпне. Лицето му беше сковано, рамото му представляваше една гигантска подутина, ръцете и коленете му бяха одрани до кръв и под бинтовете му имаше само тънък слой синтетична кожа. В гърдите му имаше дупка, достигаща чак до драскотината на повърхността на сърцето му — просто поредната маркировка върху пътната карта, която представляваше гръдният му кош.

Той закрачи из помещението, опитвайки се да върне живота в тялото си.

— Знаете ли какво е искал да погледнете? — попита Даниълс.

— Вие, хора, не общувате ли помежду си?

— Разбира се, че общуваме. Просто исках да разбера дали майорът ви е казал.

— Да, каза ми.

— Повярвахте ли му?

Петрович продължаваше да изхвърля опиатите от организма си и с всяка минута се чувстваше все по-умен.

— Разбира се, че не. Тръгнах с него само за да му докажа, че разполага единствено с две моторчета за автомобилни чистачки и с огъната антена. И изведнъж някакъв си Външен говносос помита половината квартал и Чейн ляга в гроба с мисълта, че е бил прав.

— Значи не сте повярвали на историята за ЦРУ?

— Не — отвърна Петрович. — А вие?

— Не мога да отговоря. Това е класифицирана информация. — Даниълс далеч не беше толкова добър в лъжите, колкото Петрович. — Освен това не забравяйте, че когато е разговарял с вас, майор Чейн е нарушил протокола.

— Да. Гроб съм.

— Благодаря ви за отделеното време, доктор Петрович. — Даниълс поправи ръкавелите си и се изправи, като не пропусна да вземе и прибрания в найлонова торбичка нож. — Надявам се да ви видя отново, когато дойдете да приберете личните вещи на майор Чейн. Или, ако предпочитате, можем да ви ги изпратим по куриер.

Петрович се престори, че се замисля.

— Аз ще дойда да ги прибера. Поне това мога да направя.

Даниълс протегна ръка и Петрович предпазливо я разтърси.

— Оправяйте се по-скоро, докторе.

— Благодаря, че не ме арестувахте.

— Времената са трудни за всички ни. Да можеше всеки да има гражданско самосъзнание като вашето.

Петрович изчака да остане сам и едва тогава изсумтя презрително. Даниълс не успя да го заблуди и той се зачуди дали би успял да заблуди когото и да било. Униформата може и да оказваше влияние върху някои хора, но не и върху него; беше си имал единствено проблеми с мъже — винаги мъже! — обикалящи наперено насам-натам, сякаш са на парад.

Човекът, когото беше убил, не беше Външен. Нямаше никакъв шанс да е такъв дори и ако се пренебрегне сателитното оборудване, стелт костюмът или пък съвпадението, че единствената взривена от него сграда беше същата, в която Чейн бе скрил частите на къртицата. Проблемът бяха зъбите му. Идеално подравнени и бели, проблясващи зловещо в полумрака. Нито един Външен нямаше толкова здрави зъби — както и почти никой от обитателите на Метрозоната.

Петрович беше готов да се обзаложи на солидна сума, че точно в този момент Даниълс провежда генетичен анализ, проверявайки за наличието на военни био-хакове, и че ЦРУ са главните му заподозрени за убийството на Хари Чейн.

Облече дрехите си и грабна ботушите и шинела си. Играчката му все още беше в джоба, заедно с разни други джунджурии, които държеше там. За разлика от предишния път. Пръстите му отказваха да завържат ботушите, затова той просто натика връзките вътре.

Маделин седеше пред регистратурата и прехвърляше зърната на броеницата си, като от време на време хвърляше по едно око на телевизора. Когато Петрович се приближи до нея, тя прибра броеницата в джоба си.

— Бих ти подал ръце, за да станеш — рече той, — но се страхувам, че по-скоро те ще се извадят от ставите си.

Тя прехапа долната си устна.

— Не искам да те изгубя точно когато те намерих.

— Да. Луда работа. Не трябваше да го правя. Това, че успях да отърва кожата, не е извинение. Съжалявам.

— И повече няма да се повтори? — Тя го пронизваше с острия си поглед. Петрович си пое дъх със свистене.

— Тук вече имам малък проблем. — Той се огледа; във фоайето имаше и други хора, а онова, което искаше да изрече, не беше за публична консумация. Успя да забележи, че е изгубил първото място в новинарския цикъл — сутрешният взрив го беше избутал назад. — Какво ще кажеш да си потърсим място за хапване? Трябва да ти разкажа всичко.