Саймон Морден - Теории за полета

— Чейн!

От него нямаше и следа. Виждаха се напукани колони, рушащи се стени, натрошени греди, но не и Чейн.

Петрович преметна карабината през рамо и събра шепи пред устата си.

— Чейн!

Усещаше топлината от мястото, на което бе застанал. Изпод краката му се издигаше пара. Извърна се назад и забеляза рехавата тълпа, която бе започнала да се събира на кръговото.

— Чейн!

Тогава го видя. Забеляза стъпалата му и долната половина на краката му, легнали върху предния капак на колата. Останалата част от тялото му бе вкарана насила през вдлъбнатото предно стъкло.

Петрович се приближи бавно до него. Направи му впечатление, че износените обувки на Чейн не потрепват дори конвулсивно.

— Чейн?

Длъжен беше да провери. Колкото и да не му се искаше. Хвана се за рамката на вратата, пое си дълбоко дъх и се наведе да погледне.

В първия момент не можа да осъзнае какво вижда. Главата на Чейн сякаш липсваше, но в следващия момент я забеляза, извита назад под неподвижното му, потрошено тяло, заклещена между двете предни седалки.

Петрович се изправи, дишайки учестено. Всичко се въртеше пред очите му — небето, пушекът, улицата. Наоколо тичаха хора и му крещяха непонятни неща. Той не разбираше какво му казват.

В този миг нещо привлече погледа му.

Някаква фигура, облечена изцяло в черно, се отдалечаваше към Панкрас Роуд. Пешком. Стигна до групичката зяпачи и си проправи път сред тях, а те се обърнаха след нея, размахали гневно ръце.

— Хей. — Петрович свали карабината от рамото си и я стисна в ръце. — Хей, ти!

Вкара един патрон в патронника и тръгна подир непознатия. След няколко крачки се затича; побягна и мъжът. Поне изглеждаше като мъж — висок, атлетичен, дори беше облечен като спортист, с нещо като гащеризон без развяващи се пешове. Ако беше куриер, поне щеше да носи куриерската си чанта. А ръцете на този мъж бяха празни.

Петрович ускори ход и побягна с големи скокове, опитвайки се да скъси разстоянието между тях. Мъжът веднага реагира и гоненицата бързо премина в преследване.

И двамата тичаха с всички сили. Петрович достигна групичката зяпачи и те бързо се пръснаха настрани, забелязали изражението на лицето му, голямата карабина, която държеше притисната към гърдите си, и аурата му на сляпа ярост, струяща от всяка пора на мръсната му, опушена кожа.

Внезапно мишената се появи пред очите му. Петрович рязко притисна приклада към рамото си и пръстът му конвулсивно натисна спусъка. Откатът едва не му откъсна ръката. Петрович се завъртя и падна на земята, но болката само разпали огъня в гърдите му.

Изправи се с ръмжене и отново се затича. Мъжът беше дръпнал доста напред и продължаваше да крачи бързо. Миг по-късно просто изчезна.

Петрович дотича до мястото, където го беше видял за последен път. Пътят вляво се спускаше под станцията на метрото и преминаваше в дълъг тунел с няколко ленти, разделен от редицата колони, поддържащи надземните постройки. Реши да рискува и тръгна по него. Колонадите от двете му страни осигуряваха убежище на бездомници. Когато притича покрай тях, те обърнаха глави към него, но само миг преди това всички бяха вперили поглед в малкия правоъгълник от дневна светлина, проблясващ в другия край на тунела.

За миг на светлия фон се очерта фигурата на мъжа. Той се поколеба, погледна назад и Петрович стреля отново. Този път разкрачи крака за по-добра опора и макар че прикладът го изрита силно в рамото, не помръдна от мястото си.

От асфалта пред краката на мишената му изскочиха искри, мъжът се хвана за пищяла и побягна отново. Зави надясно и се отправи на север.

Петрович го последва. Ръцете и краката му пулсираха, шинелът се ветрееше зад гърба му, а сърцето му тупкаше толкова бързо, както не бе туптяло никога. Дишането му следваше бързия ритъм — вдишване, издишване, издишване, вдишване, издишване, издишване. Опитваше се да си спомни всичко, на което го беше научила Маделин — за дължината на крачката, баланса, как да държи главата си изправена дори когато му се иска да се прегърби, дори когато му се иска да падне на колене и да зарови лице в шепите си.

И продължаваше да напредва. Беше ранил мъжа, беше напълнил краката му с остри парчета пътна настилка; дори и да не бяха успели да проникнат през кожата, все пак го бяха забавили. От друга страна, раните, драскотините и бодежите в лицето, които Петрович усещаше всеки път, когато кракът му докосваше асфалта, го караха да тича все по-бързо.

Колкото повече се отдалечаваха от мястото на експлозията, толкова повече хора се появяваха по улиците. Те гледаха към черния конус на издигащия се дим или към нещо съвсем различно, или просто се оказваха на пътя на облечения от глава до пети в черно мъж, който тичаше накуцвайки, а няколко секунди по-късно и на пътя на слабия мъж с руса коса и лице, изцапано с яркочервена кръв. Почти никой не обръщаше внимание на карабината.