Саймон Морден - Теории за полета

Оттук започваше права като стрела линия, която водеше право до Ийст Енд.

— Петрович?

— Да?

— На теб говоря.

Той се опита да прогони образите, прогарящи ретината му.

— Май не те слушах.

Групичката домики в Риджънтс Парк беше прегазена от същия робот, докато се придвижваше на северозапад. Четири месеца по-късно хаотично разпилените контейнери бяха поделени между групи крадци с газови горелки, които ги разфасоваха един по един.

— Някога си живял тук, нали?

— Не. Тук ми беше убежището. Не е съвсем същото. В един от по-изтупаните домики . — Риджънтс Парк постепенно се изгуби от погледа им. — Чудя се дали вече са се добрали до него?

— Останало ли е нещо интересно вътре?

— Не. — Петрович се опита да се усмихне, но осъзна, че не му идва отвътре. — Винаги внимавам.

— Позволи ми да се усъмня. — Чейн премина бавно между довлечените от течението отломки, струпани край кръстовището на Хампстед Роуд, след което отново ускори. Подкара колата по страничен път, водещ към висока ограда от телена мрежа.

Той подпря волана с коленете си и бръкна с двете си ръце в джобовете, търсейки картата за пропуск.

— Чёрт! — Петрович се пресегна, хвана волана и насочи колата към портала.

— Защо си правиш труда? И без това няма на кого да я покажеш.

Чейн натисна спирачките и колата рязко спря. Предната броня почти допираше оградата. Той излезе навън, без да гаси двигателя.

Петрович го последва и двамата заедно надникнаха през мрежата.

— Хей! — извика Чейн. — Майор Чейн от ИВМ.

— Да, бе. Паяковите ти сетива не са ли се задействали вече? — Петрович хвана металната рамка и дръпна. Вратата се отвори с тенекиен звук. Зад нея имаше кратка пътечка, застлана с фабрични плочки, която свършваше до фоайето на метростанцията.

Чейн извади пистолета си.

— Сигурно не носиш оръжие в себе си?

— Не. В момента не.

— Погледни в багажника.

Петрович се отдалечи от портала и вдигна капака на багажника. Когато го затвори, в ръцете си държеше автоматична карабина и патрони.

— Ще повикаш ли подкрепление? — попита той.

— Вече се обадих. — Чейн огледа сградите, издигащи се от двете страни на бетонния път. — Може да отнеме време.

— Добре — отвърна Петрович и седна върху затопления капак на двигателя. — Мога да почакам.

Чейн се обърна и го погледна.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Никой не ми плаща за това. Извикай ме, когато е безопасно.

Чейн се поколеба за миг, ровейки с обувка в разпиления чакъл. После сви рамене и тръгна напред.

Началото на експлозията не беше нещо особено — просто бял пламък, който се появи зад прозореца на приземния етаж. От стените се вдигна облак прах и те започнаха да се издуват, сякаш се опитват да си поемат дъх. След това се сринаха в облак от черен дим и оранжев пламък. Покривът — конструкция от греди и изкорубени ламарини — се задържа за миг във въздуха. После се разпадна и острите парчета полетяха към земята.

Петрович се претърколи назад и се обърна. Беше се свил на покрива на колата. Отломките летяха към него по-бързо, отколкото би могъл да избяга. Той скочи, но още докато беше във въздуха, взривната вълна го застигна.

Подметна го като парцалена кукла, а земята се оказа наистина много твърда.

Петрович усещаше вкуса на кръв и беше сигурен, че е неговата. Край него се вихреха прах и дим; дробовете му се бяха задръстили, а кожата на лицето му бе ожулена до кръв от грубата пътна настилка. Ушите му звънтяха.

Лежеше на пътя и примигваше, опитвайки се да осъзнае какво се беше случило току-що. Очилата му се бяха изкривили и той измъкна ръка изпод тялото си, за да ги оправи. По дланите му също имаше кръв.

Пое си дъх, закашля се силно и се съсредоточи върху карабината, която лежеше пред него. Пресегна се, придърпа я към себе си и я използва като опора, за да се изправи.

Взривената сграда се беше срутила върху себе си, угасвайки пожара, но навсякъде се виждаха потрошени прозорци, от които се извиваха огнени езици. Във въздуха се издигна колона от черна пепел, която бързо беше разнесена от вятъра. През бученето в главата му се долавяше воят на алармите.

Колата на Чейн се намираше между него и останките от оградата. Върху боята й вече се виждаха не само следите от възрастта и случайните удари.

Отворените врати бяха останали без стъкла, а предните гуми бяха спаднали напълно.

Петрович докуцука до мястото, където лежеше сплесканата порта.