Саймон Морден - Теории за полета

— Изобщо не трябваше да му казвам да се прехвърля в кулата. Трябваше да се досетя, че ми играят номер. Пиздец. — Загубата на Майкъл беше натъжила Петрович повече от всичко останало и като че ли тъгата му никога нямаше да се разсее.

Ако той беше някъде там долу, чудейки се защо светът му внезапно се е превърнал от нещо огромно, включващо всичко живо, в нещо толкова малко, че се побира само в мислите му, то щяха да са необходими много повече неща от две лопати, за да бъде освободен. Нужно беше нещо повече от политическо решение. Нужна беше революция.

Петрович знаеше, че трябва да я поведе, но беше уморен и уплашен. По-скоро уморен.

— Все още разполагаш със сорс кода. — Соня се сгуши в яката си. — В подходящия момент можеш да направиш нов.

— Това е все едно да кажеш: добре, че някое от децата ти е било убито, защото винаги можеш да си направиш друго. — На Петрович му се искаше да може да заплаче, но слъзните му канали имаха нужда от възстановяване. — Моят приятел е погребан под мегатон отломки, но аз се страхувам, че ако пипна само една тухла от тази купчина, ще избухне война.

Маделин го обгърна с ръка и се опита да го привлече към себе си, но той искаше да се погневи още малко.

— Сбърках, като ти позволих да ме убедиш да го запазя в тайна.

Соня се отдръпна и го изгледа от горе на долу.

— Ти създаде втори ИИ, без да ми кажеш, Сам. Не каза дори на Маделин. Ти — не аз — го запази в тайна, затова недей да обвиняваш други за нещо, което е станало изцяло по твоя вина.

Думите й го прободоха. Той наведе глава и притисна брадичката си към гърдите. Ледената студенина на най-горното медно копче опари кожата му.

— Предполагам, че много ме бива в това. От мен се очаква да знам всички отговори на всички въпроси, които могат да бъдат измислени някога. А се оказва, че съм пиздец като всички останали.

— Върви да поспиш малко, Сам — каза тя. — Имаме нужда от теб.

Той се остави да бъде отведен по тротоара до мотоциклета, а Соня го стрелна крадешком с поглед, преди да се обърне и да тръгне към очакващата я кола.

— Съжалявам — каза той.

— Знам — отвърна Маделин. — Освен това знам, че нищо, което ще кажа или направя, няма да те накара да се почувстваш по-критично настроен към себе си, отколкото си сега.

— Но това не е вярно, нали? — Двамата спряха до мотора. — Кога ще се прибереш вкъщи?

— Толкова съм ти ядосана — каза тя, — че ми се иска да ти пръсна черепа. Но после се сещам кой ми спаси живота и как го направи, и колко много му е коствало това, и колко много ме обича, и ми се иска да го целувам, докато и двамата не се строполим на земята от изтощение. Затова няма да направя нито едно от двете. И изобщо не ми помага фактът, че това „вкъщи“ е апартамент в хотел „Хилтън“ и трябва да го деля с още три жени.

— Хотелът е същинска развалина и освен това нямаме рум сървис — оплака се той. — Маса е там, защото не смее да напусне сградата от страх да не я линчуват. Валентина? Тя държи под око Маса и мен. А Люси е просто дете. Мисля, че трябва да я осиновим.

Маделин се заигра с каишката на шлема си, без дори да понечи да го сложи на главата си.

— Ако искаш, ще мина довечера. Само за малко.

— Мади, ти живееш там. Не е нужно да ти давам разрешение.

— Ще бъде късно.

— Сигурен съм, че портиерът ще те пусне по всяко време.

— Имаш портиер?

— Разбира се, че нямам. Там не живее никой друг, освен нас. — Той разтърка челото си. — Просто ела, когато си готова.

Маделин кимна и провери телефона си за съобщения. Имаше много и някои от тях изискваха незабавното й внимание. Тя си сложи шлема.

— Искаш ли да те откарам?

— Имаш по-важни неща за вършене. Ще повървя пеша.

Тя прикри разочарованието си, яхвайки мотора с поскръцване на кожените си дрехи.

— Значи, ще се видим по-късно.

— Да. Ще съм се сврял в някой ъгъл, но не си прави труда да ме будиш. Там ще съм си добре.

Маделин запали двигателя. Фаровете светнаха, прорязвайки пътека през падащия сняг. Тя прибра стъпенката и задържа машината между коленете си. Преди да потегли, му хвърли критичен поглед.

— Имаш нужда от нови очи, Сам.

— Нямам време да се погрижа за това.

— Мисля, че ти харесва да изглеждаш по този начин, и няма да си мръднеш пръста, докато не те накарам насила.

Тя беше права.

Той я изпрати с поглед, докато стоповете й не се изгубиха в далечината, после зави по Пикадили и се отправи към Ийст Енд, преди да промени решението си и да се върне към Парк Лейн. Мислеше за всичко, което се беше случило, и как могат нещата да се оправят отново. И както винаги, това го изумяваше: можеше да разреши проблемите на хората, но не знаеше откъде да започне със своите.