Саймон Морден - Теории за полета

— Важното е да я задържим, важното е всичко да бъде направено както трябва. Ще дойде, когато е готова.

— Трябва да й се обадиш — каза Ямамата.

— Тя е шеф на полицията, а не куче, на което можеш да подсвиркваш. — Той накара моторизирания ирис на лявата камера да зажужи и да прищракне. Фракцията на никкейджин беше във възход. Те бяха сплотени, послушни и решителни. Но трябваше да бъдат по-верни на Соня, отколкото на избрания им представител. Налагаше се да напомня на Ямамата за това. Често.

— Нищо ли няма да обсъждаме?

— Достатъчно — каза Соня с очевидно раздразнение. Всеки неин инстинкт, всеки детайл от възпитанието й я беше превърнал в непоколебим диктатор. Тя ненавиждаше демокрацията.

— Има нещо — рече Петрович. — Трябва да измислите име.

— Нео Токио — каза бързо Ямамата.

Майорът, който предпочиташе да обикаля из Метрозоната с танка си — той беше паркиран от другата страна на улицата, — рече кротко:

— Гайджин предпочитат нещо по-неутрално.

— Дочух — обади се Нгуми, докато духаше върху пръстите си — хората да я наричат Свободната зона.

— Това е само временно, но имената имат сила — рече Петрович и додаде многозначително: — да обединяват и да разделят.

— Никкейджин искат да предоговорят споразумението, което сте подписали с Извънредната власт на Метрозоната. — Ямамата тропна с шипа на чадъра си по плочките на тротоара. — Според нас сте отстъпили пред твърде много искания.

— Сключихме многомилиарден договор за повторното построяване на… както решим да наречем това място — Свободната зона е добре, има популистко звучене. В продължение на дванайсет месеца можем да правим практически каквото си поискаме. Когато бежанците започнат да се връщат, аз ви гарантирам, че всяка обществена или частна институция ще е спряла кранчето. Така че не се оплаквайте. Това ви прави да изглеждате неблагодарници. — Петрович се обърна и огледа пътя, водещ към мола. Почти не обръщаше внимание на жака, пъхнат в черепа му. — Ето я, идва.

Маделин караше мотоциклет. Установила, че това е най-добрият начин за придвижване по затрупаните с отломки улици, тя продължи да го използва и след като през повечето блокади бяха разчистени проходи. Облечена от глава до пети в черна кожа, тя изглеждаше още по-поразително, отколкото в булчинска рокля, вдъхваше едновременно страх и преклонение.

Подчинените й я наричаха Майката и тя не ги спираше.

Моторът плавно спря. Маделин ритна стъпенката, слезе от него и вдигна визьора на шлема си.

— Извинявайте — каза тя. Свали шлема от главата си и разтърси лъскавата си тъмна коса. Отново беше обръснала главата си от двете страни, в стила на Ордена на Света Джоун. — Пропуснах ли нещо?

Ямамата я погледна намръщено.

— Съпругът ви отново ме обиди. Отказвам някакъв си обикновен чиновник да ми говори така.

Петрович сви рамене.

— Преди да започна да записвам това за следващото излъчване, искам да ви напомня, че вие получихте този пост само защото аз не го искам. Че всички имате тези постове, защото аз не ги искам. Аз съм вашият дамоклев меч. Аз съм робът, който стои зад краля и шепне в ухото му „помни, че всички сме смъртни“. — Повечето им срещи започваха по този начин и той нито веднъж не се беше обидил. — Така че да се захващаме за работа.

Имаха проблеми. Разполагаха с излишък от пари, но не и с правилните умения или оборудване. Бяха бомбардирани с оферти от различни предприемачи, чиито условия бяха толкова византийски усукани, че достигаха до неразбираемост. Законовият им статус като политически обект беше поставен под въпрос, както и отношенията им със Съюза. Шефът на ЦРУ беше хвърлен на лъвовете в опит да си измият ръцете, но Съветът за сигурност на ООН все още не беше произнесъл нищо смислено — вместо да порицаят американците, се носеха зловещи слухове за резолюции, подкрепящи действията им. Соня все още държеше един от американските агенти, а ФБР имаха Пиф.

Бяха предложени най-различни разрешения на най-належащите им затруднения; никое от тях не беше удовлетворително, а повечето изискваха още повече усилия и средства. Петрович въртеше глава, за да улавя всеки коментар, и не казваше нищо.

Най-накрая, когато достигнаха до задънена улица, а устните на Нгуми бяха напълно посинели, той се намеси.

— Мога ли да дам едно предложение?

— Вие нямате право да говорите на тази среща — отвърна упорито Ямамата.

Соня завъртя очи.

— Председателството дава думата на доктор Самуил Петрович.