Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Извадих робота Леопардон от инвентара си и го поставих внимателно на пистата. Малко преди от ИОИ да ме арестуват, бях отделил известно време, за да го изследвам и да проверя какви са функциите му. Както и подозирах, той се оказа артефакт. Не ми отне много време да разбера командата, която го активираше. В оригиналния сериал на Тоей Супайдамен го призоваваше просто като извикваше името му. Сега направих точно това, като се отдръпнах предпазливо на значително разстояние, преди да изкрещя:

— Леопардон!

Последва пронизително стъргане на метал, когато малкият робот изведнъж се уголеми и достигна на височина почти сто метра. Горната част на главата му стърчеше през вратите в тавана на хангара.

Вдигнах очи към монументалния робот и се възхитих на детайлите, които Холидей бе пресъздал с кода си. Всяка подробност от оригиналния японски робот бе запазена, включително гигантския му светещ меч и щита с гравирана върху него паяжина. В масивното ляво ходило имаше малка вратичка, водеща до асансьор. Качих се в него и минах през вътрешността на крака и торса, докато не стигнах до пилотската кабина, разположена в бронирания гръден кош на робота. Седнах на капитанския стол. В прозрачна витрина на стената имаше сребърна контролна гривна. Извадих я и я сложих на китката си. Чрез нея щях да задавам гласови команди на робота, докато бях извън него.

На командната конзола имаше няколко реда копчета, надписани на японски. Натиснах едно от тях и двигателите се включиха с рев. После дръпнах лоста за газта и ракетите в ходилата на робота се запалиха и ме изстреляха в обсипаното със звезди небе над Фалко.

За удоволствие Холидей бе монтирал в командното табло и стар касетофон. Над дясното ми рамо имаше етажерка, пълна с касети. Взех една, пъхнах я в касетофона и от вътрешните тонколони на робота загърмя Мръсни номера на Ей Си/Ди Си толкова силно, че столът ми се разтресе.

Щом роботът излезе от хангара, извиках в контролната гривна „Промени се, Чудако! “ (гласовите команди действаха само ако се изкрещяваха). Краката, ръцете и главата се прибраха и роботът се трансформира в космически кораб на име Чудака.

След трансформацията излязох от орбита около Фалко и потеглих към най-близкия междузвезден портал.

Щом излязох от портала в Сектор 11, екранът на радара ми светна като коледна елха. Небето около мен гъмжеше от хиляди кораби. През обсипаната със звезди тъмнина се носеха космически превозни средства от всевъзможни модели и видове Имаше всичко — от едноместни совалки до гигантски транспортни кораби с размерите на луна. Никога не бях виждал толкова космически кораби на едно място. От портала се изливаше постоянен поток от пристигащи, а други се стичаха от всички посоки насам. Постепенно корабите се подредиха в колона и образуваха дълъг нестроен керван, който се носеше към Хтония — малка синьо-кафява сфера в далечината. Сякаш всички потребители на ОАЗИС отиваха към Замъка на Анорак. Усетих кратък прилив на адреналин, макар да знаех, че предупреждението на АртЗмида все още може да се окаже вярно — имаше вероятност повечето аватари да са дошли само за да гледат шоуто, и да нямат намерение да рискуват живота си в битка с Шестиците.

АртЗмида. След толкова дълго време, сега тя бе в стая само на няколко метра от мен. Щом битката приключеше, щяхме да се срещнем на живо. Тази мисъл трябваше да ме изпълни с ужас, но вместо това ме обгърна пълно спокойствие: каквото и да се случеше на Хтония, всички рискове щяха да си струват.

Преобразих Чудака обратно в робот и се присъединих към върволицата от космически кораби. Моето превозно средство се открояваше сред необятното множество от летателни апарати, тъй като само аз управлявах гигантски робот. Около мен бързо се оформи облак от по-малки кораби, пилотирани от любопитни аватари, които искаха да зърнат по-отблизо Леопардон. Наложи се да изключа радиостанцията си, защото твърде много хора искаха да ме поздравят, да ме питат кой съм и откъде съм се сдобил с такъв готин кораб.

Когато наближих Хтония, гъстотата и броят на корабите около мен като че ли се увеличи. Когато най-накрая навлязох в атмосферата на планетата и започнах да се спускам към повърхността, имах чувството, че летя през ято метални насекоми. Когато стигнах до замъка на Анорак, не можах да повярвам на очите си. Концентрирана, пулсираща маса от кораби и аватари бе покрила земята и кръжеше във въздуха. Гледката приличаше на неземен Уудсток. Аватари се простираха рамо до рамо чак до хоризонта във всички посоки. Още хиляди други летяха във въздуха, като заобикаляха с резки движения непрестанния поток от пристигащи кораби. А в центъра на цялата тази лудост стоеше самият замък на Анорак — черна перла, сияеща под прозрачния сферичен щит на Шестиците. На всеки няколко секунди злочест аватар или кораб неволно влиташе или докосваше щита и мигновено се изправяше като муха, налетяла на устройство за изтребване на насекоми.