Тад Уилямс - Градът на златната сянка

— Щом на мен каза, че сте тук, всеки, наоколо който се интересува, също го знае.

— А ти, за Бога, къде намери защитата? — обърна се към Еди тя. — Не, не ми казвай. Не сега.

Протегна ръце н отмести внимателно Стивън. Беше й странно, че усеща тънката му ръка между пръстите си, след като знаеше, че истинските им тела са в две противоположни части на реалния град — тъкмо това чудо я беше отвело най-напред във ВР.

— Ще приказваме после. Имам доста въпроси. Но първо трябва да ви измъкнем оттук, преди да са ни изправили пред съда.

— А… Соки… — обади се най-после Еди.

— Какво Соки? — каза припряно Рени. — И той ли е тук?

— Все още е в „При господин Дж.“. Нещо такова… Еди, изглежда, изгуби самообладание.

— Соки… падна в една дупка — продължи Стивън вместо него. — Нещо като дупка. Когато се опитахме да го измъкнем, дойдоха онези хора. Мисля, че бяха кукли. — Гласът му се разтрепера. — Наистина бяха страшни.

Рени поклати глава.

— Не мога да направя нищо за Соки. Времето ми изтича, пък и нямам намерение да прониквам в частен клуб. Ако го хванат, хванат го. Ако каже кой е бил с него, и вие ще си получите заслуженото. Урок номер едно за начинаещи в мрежата: каквото си надробиш — това ще сърбаш.

— Но… но те може да го наранят.

— Да го наранят ли? Най-много да го уплашат — което и тримата заслужавате. Но никой няма да го нарани. — Тя сграбчи Еди, така че сега държеше ръцете и на двете момчета: в процесорите на политехниката алгоритъмът на бягството й добави още две. — А сега ще отидем…

Разнесе се оглушителен трясък — почти толкова силен, колкото бомбата в политехниката. Слушалките на Рени не можаха да понесат грохота и за щастие заглъхнаха за момент. Предната част на хотела изригна в облак от четящи парчета. Огромна сянка се изпречи между тях и тойтаунската улица — нещо много по-голямо от повечето нормални симове. Нещо мрачно, излъчващо неритмични пулсации, което заслепяваше погледа.

— Исусе! — ушите на Рени пищяха. Това щеше да я научи друг път да включва защитата на слушалките. — Исусе! — За момент се вцепени, когато сянката надвисна над нея — великолепно възпроизведен абстрактен образ на представата за Голямо и Опасно. След това стисна здраво момчетата и напусна системата.

— Ние… влязохме в „При господин Дж.“. В училище всеки го прави.

Седнала срещу него на масата, Рени не отделяше поглед от брат си. Беше разтревожена, дори уплашена за него, но сега гневът беше изместил всякакви други чувства. Не стига че й беше създал куп неприятности, ами се прибра от блока на Еди един час след като тя се бе върнала от политехниката и я бе накарал да го чака.

— Не ми пука дали всеки го прави, Стивън, пък и сериозно се съмнявам, че е така. Наистина ме влудяващ! Незаконно е да влизаш в Периметъра и наистина не бихме могли да платим глобите, ако те хванат. Плюс това, ако шефът ми разбере какво направих, за да те измъкна, може да ме уволни. — Тя се наведе напред, хвана ръката му и така я стисна, че той трепна. — Можех да загубя работата си, Стивън!

— Млъкнете, глупави деца! — извика баща им от задната спалня. — Заболя ме главата от вас.

Ако вратата беше отворена, погледът на Рени сигурно щеше да подпали задника на Дългия Джоузеф.

— Съжалявам, Рени. Наистина съжалявам. Наистина. Може ли пак да опитам да се свържа със Соки?

Без да чака разрешение, той се обърна към екрана на стената и поиска връзка. Не отговори никой. Рени направи опит да се овладее.

— Каква беше тази история, че Соки паднал в някаква дупка?

Стивън нервно забарабани с пръсти по масата.

— Еди го накара.

— Какво го накара? По дяволите, Стивън, не ме карай да ти измъквам думите с ченгел.

— В „При господин Дж.“ има една стая. Едни момчета в училище ни казаха. Те… ами вътре имало неща, дето са наистина страхотни.

— Неща? Какви неща?

— Просто… неща. За гледане. — Стивън избягваше погледа й. — Но ние не ги видяхме, Рени. Не можахме да я намерим. Отвътре клубът е много по-голям — няма да повярваш! Продължава завинаги. — За момент очите му заблестяха — беше си припомнил великолепието на „При господин Дж.“ Сякаш беше забравил, че е загазил сериозно. След което погледна към сестра си и си спомни всичко. — Както и да е, търсихме много дълго и разпитвахме хората — мисля, че повечето бяха граждани, но някои се държаха твърде странно, — и никой не можа да ни каже. Накрая онзи, тлъстият, каза, че от тази стая можем да стигнем до мазето.

Рени потисна тръпка на отвращение.