Тад Уилямс - Градът на златната сянка

„Ако политиците открият начин да обложат светлината — ядосана си помисли тя, — вероятно ще създадат чакални за контрол на слънчевото лъчение.“ Застана на опашката зад някакво прегърбено сиво нещо — най-ниска степен на сим, — чиито отпуснати рамене предполагаха предстоящ отказ.

След продължилото сякаш непоносимо дълго очакване симът пред нея получи надлежния отказ и тя най-сетне се озова пред един чиновник, който като че ли беше измъкнат направо от анимационен филм. Беше дребен, с лице на гризач, с чифт старомодни очила, увиснали на върха на носа му, и две малки, подозрителни очички, които надничаха над тях. „Сигурно е кукла“ — помисли си тя — програма с външност на човек. Никой не би могъл чак толкова да заприлича на дребно чиновниче или поне щеше да се прочуе в мрежата, където всеки можеше да се появи така както си пожелае.

— Цел във Вътрешния периметър? — дори гласът му беше писклив като на играчка, сякаш не излизаше през устата му.

— Доставка за Джоана Бундази. — Доколкото знаеше, ректорът на политехниката притежаваше малък участък във Вътрешния периметър.

Чиновничето я изгледа зловещо. Процесорите си вършеха работата.

— Госпожа Бундази не е в резиденцията си.

— Знам. — Наистина знаеше — беше изключително предпазлива. — Помоли ме да доставя нещо в участъка й на ръка.

— Защо? Тя не е тук. Положително ще е по-добре да го изпратите там, където е в момента. — Нова кратка пауза. — В момента не е на разположение.

Рени опита да се овладее. Положително беше кукла — симулацията на бюрократично тесногръдие беше прекалено съвършена.

— Всичко, което знам, е, че бях помолена да го доставя в участъка й във Вътрешния периметър. Защо е пожелала така, това си е нейна работа. Ако нямате противоположни инструкции, оставете ме да си върша работата.

— Защо ще иска изпращачът доставка на ръка, след като тя не е там?

— Не знам! А и вас не ви засяга. Тогава да си вървя, а вие ще информирате госпожа Бундази, че сте отказали да пропуснете доставката й?

Чиновникът присви очи, сякаш търсеше по реално човешко лице знаци на притворство или заплаха. Добре, че сим-маската я прикриваше. „Хайде, опитай се да ме разконспирираш, досадно копеле!“

— Добре — каза най-после той. — Имате 20 минути. — Което, както Рени знаеше, беше абсолютният минимум за достъп — преднамерен израз на неприязънта му.

— Ами ако има обратни инструкции? Ако е оставила съобщение за доставката и ако се наложи да отнеса нещо друго някъде другаде в Периметъра? — На Рени изведнъж й се прииска това да е игра, да измъкне лазерен пистолет и да пръсне куклата на парчета.

— 20 минути — разпери късите си пръсти той, за да прекрати по-нататъшните й протести. — Вече деветнайсет минути, петдесет и… шест секунди — броячът отчита. Ако имате нужда от още време, ще трябва да поискате повторен достъп.

Тя тръгна, но след миг се върна при човечето с физиономия на плъх, дало повод за бурния протест на поредния молител, добрал се най-после до Обетованата земя.

— Вие кукла ли сте? — запита го Рени.

Някои от опашката измърмориха изненадано. Въпросът беше много груб, но законът повеляваше да получи отговор. Чиновникът повдигна възмутено тесните си рамене.

— Аз съм гражданин. Искате ли номера ми? Божичко.

Все пак оказа се човек.

— Не — каза тя. — Просто любопитствах.

Наруга се, че усложнява нещата, но й беше дошло до гуша.

За разлика от грижливата имитация на реален живот навсякъде другаде във Вътрешния периметър липсваше каквато и да е илюзия за минаване през врата: секунди след потвърждаването на достъпа Рени се озова направо на порталния площад — огромна и потискаща неофашистка грамада от симулирани камъни сякаш с размерите на малка държава, заобиколена от извисяващи се арки, от които като спици в далечината се изопваха привидно прави пътища. Илюзия, естествено: само няколко минути ходене по който и да е от тях отвеждаше до някое място, но не беше задължително то да се вижда от площада, нито пък пътят да е широк и прав булевард или поне улица.

Въпреки огромните си размери площадът беше по-многолюден и шумен от зоната за изчакване пред портала. Тези хора вече бяха вътре — макар и само временно — и това придаваше целеустременост и високомерие на движенията им. А и щом разполагаха с време да се разхождат из площада и да имитират реалния живот чак до такава степен, вероятно имаха солидни основания да изпитват гордост: треторазредни посетители като нея разполагаха с време само за кратко пътуване до целта и обратно.