Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Рени не можа веднага да установи местонахождението на източника на сигнала, така че ограничи скоростта си на движение до ходом, което не беше нито кой знае колко скъпо, нито кой знае колко сложно. Че Тойтаун беше доста отдалечен от центъра, се виждаше на всяка крачка. Повечето участъци бяха функционални в максимална степен — бели, черни или сиви кутийки, които не служеха за нищо друго, освен да отделят едно от друго предприятията на опитващите се да оцелеят граждани. Някои резиденции очевидно бяха преживели по-добри времена, но сега бяха безнадеждно овехтели. Други дори бяха започнали да изчезват, тъй като по-скъпите визуални функции бяха пожертвани, за да могат собствениците да запазят поне пространството. Мина покрай голямо имение, построено по подобие на „Метрополис“ на Фриц Ланг — древната фантастика се беше оказала прищявка на Периметъра преди почти едно десетилетие, — сега то беше напълно прозрачно; от огромния купол беше останал само многостенен скелет, всички детайли бяха изчезнали, а прекрасните някога цветове и материи бяха изключени. На „Лалабай лейн“ имаше само един участък, който изглеждаше едновременно и модерен, и скъп, и беше съвсем близо до източника на сигнала от съобщението на Стивън. Виртуалната конструкция представляваше огромен готически замък с размера на два реални градски блока, осеян с остри кулички и лабиринти като гнездо на термити. Цветни светлини проблясваха зад прозорците — тъмночервени, убито тебеширеноморави и ослепително бели. Явно беше нещо като клуб, за което свидетелстваха тътенът на музиката и проблясващите букви, които пълзяха по фасадата като светещи змии и изписваха на английски — а също и на японски, китайски, арабски и на няколко други азбуки: „ПРИ ГОСПОДИН ДЖ.“ Сред гърчещите се букви се ухилваше и внезапно помръкваше огромна, озъбена, безплътна гримаса.

Тя си спомни името на мястото — Стивън го бе споменал. Именно то ги беше привлякло във Вътрешния периметър — или поне в тази му част. Не можеше да откъсне очи — ужасена и очарована. Беше наистина съблазнителен — всяко потайно ъгълче, всеки бълващ светлини прозорец крещеше, че тук е бягството, тук е освобождението, и най-вече освобождението на отритнатите. Тук беше раят, където всичко е позволено. От мисълта, че единайсетгодишният й брат е в такова място, по гърба й полазиха студени тръпки на ужас. Но ако той беше вътре, тя също трябваше да влезе…

— Рени! Тук горе!

— Викът беше тих — като че ли от затворено пространство. Стивън се опитваше да остане незабелязан, без да осъзнава, че в Периметъра не можеш да останеш незабелязан — освен ако си платиш за услугата. Ако някой се интересуваше, щеше да го чуе, затова единствено експедитивността й имаше значение в момента.

— Къде си? Да не би да си в този… клуб?

— Не! През улицата! В къщата с парцала отпред!

Тя се извърна да погледне. Малко по-надолу, на противоположната страна на „При господин Дж.“ стърчаха някакви останки от стар тойтаунски хотел — приятна симулация на място за отдих от реалния свят, предназначена за туристите в Периметъра, където да получават съобщения и да организират еднодневните си излети. Подобни места бяха популярни в самото начало, когато ВР все още се възприемаше като нещо страшничко и необикновено. Славата на този очевидно беше преминала отдавна. Стените му бяха изгубили цвета си, а тук-там се бяха изтрили. Над широката входна врата висеше неподвижна тента — вместо да се поклаща под полъха на симулирания бриз, — замряла като останалата част на конструкцията в състояние на минимално съществуване.

Рени се приближи до входа и след като се убеди, че от системата за сигурност не е останало нищо, влезе вътре. Интериорът беше по-занемарен и от екстериора — времето и липсата на грижи го бяха превърнали в склад за оптически кубчета, захвърлени като блокчета за игра. Няколко по-прилично изработени сим-обекта се бяха запазили непокътнати и изпъкваха в странен контраст. Плотът на рецепцията беше един от тях — проблясващ блок от неоновосин мрамор. Откри Стивън и приятеля му Еди зад него.

— На какво, по дяволите, си играете?

Двамата бяха симове от училищната мрежа, по-слабо детайлизирани дори и от нейния, но все пак успя да забележи ужаса по лицето на Стивън. Той се изправи и я сграбчи през кръста. Макар само ръцете на сима й да имаха силово обратно захранване, беше сигурна, че я е стиснал здраво.

— По следите ни са — изрече задъхано Стивън. — Хората от клуба. Еди има предпазен щит и го използвахме да се скрием, но е много евтин и скоро ще ни открият.