Пиер Певел: Остриетата на Кардинала

— Съветите за благоразумие, които дадох на Ньовел, важат и за вас. Да забравим всичко това. Вероятно ще се почувстваме по-добре.

Брюсан се замисли и се съгласи.

— Да, прав сте. Както винаги.

Междувременно капитан Сен Жорж повика Ленкур. Кардинал Ришельо искаше да отиде в Лувъра заедно със свитата си и гвардията трябваше да се подготви. Сен Жорж щеше да бъде начело, а Ленкур, в качеството си на офицер, оставаше да пази двореца.

Две карети бяха спрели на известно разстояние една от друга на ливада край пътя за Париж. Трима елегантни благородници заобикаляха маркиз Дьо Брево близо до първата карета, докато виконт Д’Орван крачеше напред-назад до втората. Той се отдалечаваше, връщаше се, понякога спираше, гледаше хоризонта и пътя, като нервно поглаждаше фините си мустачки и брадичката си, а след това вдигаше нетърпелив взор към кочияша, който оставаше безразличен, но започваше да огладнява.

Най-после един от благородниците се отдели от групата и тръгна към Д’Орван, тъпчейки с решителни крачки хлъзгавата и влажна трева. Виконтът знаеше, какво ще чуе и се опита да се държи колкото е възможно по-достойно.

— Той закъснява — рече благородникът.

— Повярвайте ми, много съжалявам за това.

— Ще дойде ли?

— Предполагам.

— Но знаете ли къде се намира сега?

— Не.

— Не ли? Но нали вие сте негов секундант!

— Какво да ви кажа…

— Четвърт час, господине. Маркиз Дьо Брево ще прояви търпение още петнайсет минути. И когато вашият приятел пристигне, ако пристигне, ние…

— Струва ми се, че идва…

Появи се богато декорирана карета, теглена от великолепен впряг. Тя спря на прашния път и от нея слезе мъж. Дублетът му беше целият разкопчан, а ризата — наполовина излязла от панталона. Държеше шапка в дясната си ръка, а лявата почиваше върху дръжката на рапирата. Остана с единия крак на стъпалото, за да целуне руса, красива, млада жена, надвесена през отворената врата. Това представление не изненада Д’Орван, който все пак вдигна очи към небето, виждайки, че втора целувка за сбогом беше разменена с друга хубавица — кестенява, за разлика от първата.

— Марсиак — промърмори виконтът на себе си. — Никога ли няма да се промениш?

Благородникът, натоварен да предаде протеста на маркиз Дьо Брево, се върна при приятелите си; в това време луксозната карета пое обратно към Париж, а Никола Марсиак се присъедини към Д’Орван. Беше красив мъж, съблазнителен въпреки нехайното си облекло, а може би именно заради него, нуждаеше се от бръснене и се усмихваше широко. Леко залиташе и беше олицетворение на гуляйджията, очарован от прекараната нощ и нехаещ за утрешния ден.

— Но ти си пил, Никола! — разтревожи се Д’Орван, като усети дъха му.

— Не! — възкликна Марсиак възмутено… — Е… мъничко.

— Преди дуел! Това е лудост!

— Не се паникьосвай. Случвало ли се е да губя дуел?

— Не, но…

— Всичко ще бъде наред.

Близо до другата карета маркиз Дьо Брево вече беше по риза и се разгряваше.

— Добре, да свършваме — заяви Марсиак.

Той свали дублета си, хвърли го в каретата на виконта, поздрави кочияша, попита го как е със здравето, изглеждаше очарован, когато разбра, че е добре, изненада Д’Орван, напъха ризата в панталона си, извади рапирата и тръгна към Брево, който вече се беше насочил към него.

Изведнъж, когато двамата се озоваха само на няколко крачки един от друг, той промени решението си, обърна се обратно, без да се интересува, че още повече отчая маркиза, и пошепна на ухото на приятеля си:

— Отговори ми на това, което ще те попитам…

— Да? — въздъхна Д’Орван.

— Първо ми обещай да не се разсърдиш.

— Добре.

— Ами ето какво, ясно ми е, че ще се бия срещу този, който е по риза и ме гледа лошо. Но можеш ли да ми припомниш защо?

— Какво? — възкликна виконтът по-високо, отколкото му се струваше възпитано.

— Ако го убия, би трябвало да зная какъв е мотивът за нашето спречкване, нали?

Отначало Д’Орван не можа да намери точните думи, после се съвзе и рече:

— Дълг от хазартна игра.

— Какво? Пари ли имам да му давам? И на него ли?

— Не! Той!… Той ти… Добре, достатъчно. Ще анулирам тази лудост. Ще кажа, че си болен. Че си…

— Колко?

— Какво?

— Колко ми дължи?

— Хиляда и петстотин ливри.

— По дяволите! А пък аз щях да го убия!…

Развеселен, Марсиак се обърна към маркиза, който изглеждаше вбесен. Зае небрежна поза за начало на битката и отсече:

— На ваше разположение съм, господин маркиз.