Пиер Певел: Остриетата на Кардинала

— Добре.

Воал покри повърхността на огледалото и докато виконтесата направи едно волево усилие, главата на призрачния дракон започна да се губи.

— Изморена сте, сестро. Ако желаете, да оставим нещата за по-късно…

— Не, не. Добре съм… Продължете, моля ви.

В тъмната стая младата жена изтри чевръсто черната капка, която се стичаше от ноздрата ѝ.

— Имаме шпионин — каза драконът, — който се намира в Кардиналския дворец.

— Зная. Той…

— Не. Става дума за друг, а не за този, който ви информира. Все още не познавате човека, за когото говоря — или поне не се досещате за самоличността му, тъй като е сред тези, които предстои да посветите в близко бъдеще.

Виконтесата не беше доволна от чутото.

Първата ложа на Испания също имаше агент при Кардинала, специален агент, за чието съществуване тя сега научаваше. Това беше обичайна практика на Черния нокът, и по-специално на Първата ложа. Тя беше основана преди всички останали. Традиционно упражняваше превъзходството си над другите ложи в Европа и проявяваше огромна ревност, когато някой оспорваше авторитета ѝ. Справедливо я критикуваха, че е смазана под бремето на традициите и е ръководена от господари, които са загрижени най-вече за собствените си привилегии. В Черния нокът драконите интригантстваха срещу нея, тайно мечтаеха да обновят — и дори да разрушат — старите идоли. Виконтеса Дьо Маликорн беше от тези амбициозни бунтовници.

— И какво? — запита тя.

— Нашият шпионин ни информира, че Кардиналът има намерение да потърси помощ от един от старите ни врагове. Тъй като измина известно време, докато новината стигне до Испания, вероятно очакваното вече се е случило.

— Един от старите ни врагове ли?

— Ла Фарг.

— Ла Фарг и неговите Остриета.

— Вероятно — да. Не зная дали завръщането им се отнася до нас, но се пазете от тези мъже и най-вече от капитана им.

Залата за фехтовка на Жан Делормел се намираше на улица „Въжарска“ близо до вратата „Сен Жак“. Тя можеше да бъде открита, след като се преминеше през портала на павиран двор, който беше почти изцяло скрит под короната на разположено в средата му ябълково дърво. В дъното вляво, до красива сграда, имаше конюшня, а близо до нея — малка ковачница. Погледите обаче естествено се отправяха надясно, към къщата, която разпознаваха по традиционната табела, висяща над входа — ръка, държаща рапира.

Седнало на дървена пейка под ябълката, едно десетгодишно момиченце си играеше с кукла — парцалено телце и глава от изрисувано дърво, — когато капитан Ла Фарг пристигна на кон. Рижа и къдрава, чисто облечена, Жюстин беше най-малката дъщеря на учителя по фехтовка Делормел, чиято съпруга беше родила седем деца, три от които оцеляха. Стар приятел на семейството, Ла Фарг беше свидетел на раждането на Жюстин, както бе видял идването на този свят и на по-големите деца. Но по време на отсъствието му кърмачето се беше превърнало в красиво дете, изпълнено с достойнство, което много слушаше и още повече размишляваше. Тази промяна се стори изключително бърза на капитана, когато той се завърна след пет години. Нищо не бе по-изразително за стремителното протичане на времето от порастването на дребосъчетата.

Жюстин стана, изтупа предната част на роклята си и направи прелестен реверанс на конника, който скочи на земята и честно казано, почти забрави за нея, докато вървеше към конюшнята.

— Добър ден, господине.

С юздите в ръка, той спря.

Студеният му поглед, суровото му лице, сивата му брада на римски патриарх, строгата елегантност на дрехите му и гордата сигурност, с която носеше рапирата си — всичко това впечатляваше възрастните и изпълваше с боязън децата. Но тази малка женичка никак не изглеждаше уплашена.

Малко объркан, старият капитан се поколеба.

След това намръщено поздрави с поклащане на глава, докосна шапката си с пръсти и бързо отмина.

Майката на Жюстин имаше работа в кухнята и наблюдаваше сцената през отворения прозорец. Беше млада, привлекателна и усмихната жена, чиито непрекъснати бременности не бяха развалили тънката ѝ талия. Тя се казваше Ан и беше дъщеря на известен учител по фехтовка, който преподаваше на остров Сите. Ла Фарг поздрави и нея, но този път беше по-любезен.

— Добър ден, госпожо.

— Добър ден, господин капитан. Хубаво време, нали?

— Действително. Знаете ли къде е съпругът ви?

— В залата. Струва ми се, че ви очаква… Ще обядвате ли?

По онова време винаги закусваха сутрин, обядваха на обяд и вечеряха вечер.