Пиер Певел: Остриетата на Кардинала

Беше острие, създадено за ръката ѝ и изковано в Толедо от най-добрата стомана. Измъкна го от ножницата, за да се наслади на съвършената направа, на блясъка, гъвкавостта и остротата му. Предприе няколко бързи удара, нападение и отбрана. Накрая с палец измъкна от дръжката дълго колкото ръката ѝ острие, фино и наточено като флорентински кинжал, и го огледа възхитено, с почти любовен плам в очите си.

При кончината на кардинал Ришельо Кардиналският дворец представляваше великолепна основна сграда, две дълги крила, два двора и огромна градина между улиците „Ришельо“ и „Добрите деца“. Но през 1633 година той все още беше имението Анжен, придобито пет години по-рано, а знаменитият му собственик, загрижен да притежава в Париж дом, какъвто му се полага, го уголемяваше и разкрасяваше. Толкова добре го стопанисваше, че тъй като своевременно беше определен за генерален директор на новите укрепления, разпростираше собствеността си върху широка площ близо до крепостната стена, която продължаваше да се строи по̀ на запад от вратата „Сен Дьони“ до новата Врата на Конференцията. Столицата печелеше не по-малко от Кардинала при това разширение: появяваха се нови улици, изникваха нови квартали там, където преди имаше само изоставени земи, канавки, известен пазар на коне и откъдето започваха предградията Монмартър и Сент Оноре. Но Ришельо беше осъден да живее в неудобство още няколко години. Импозантната фасада на двореца, гледаща към улица „Сент Оноре“ щеше да бъде готова едва през 1636 година.

Минавайки под огромни скелета, по които вече бяха накацали работници, тази сутрин в осем часа енсин 5 5 Младши офицер във френската войска по онова време. Арно дьо Ленкур влезе в Кардиналския дворец. Мускетарите, които отвориха портите, го познаваха и му отдадоха чест; той отговори подобаващо. След това влезе в стаята за дежурства, която със сто и осемдесетте си квадратни метра площ и с монументалната камина служеше за място, където обикновените посетители изчакваха да бъдат поканени. Те вече бяха двайсетина, но пространството гъмжеше най-вече от червени мантии, тъй като гвардейците, охранявали цяла нощ сигурността на Негово Преосвещенство, се срещаха с тези, които като Ленкур идваха да ги сменят. Мускетите — заредени и готови за стрелба — бяха подредени на пирамидата. Светлината се стелеше от високите, ориентирани на юг прозорци и смесващите се разговори отекваха под дърворезбованата обшивка на таваните.

Слаб и пъргав, Арно дьо Ленкур навярно наближаваше трийсетте. Имаше тъмни вежди, кристалносини очи, прав нос, избръснати страни и беше блед. Фините му черти криеха странен чар, изглеждаше едновременно като мъдрец и като младеж. Човек можеше да си го представи по-лесно като студент по философия в Сорбоната, отколкото облечен в униформата на конните гвардейци на Кардинала. Но той носеше с гордост шапката с пера и мантията с кръстове, както и рапирата, закачена на портупея, който минаваше през гърдите му от страна на лявото рамо. Званието енсин му даваше правата на офицер — младши офицер според тогавашната военна йерархия, но все пак офицер, и имаше всички шансове да се издигне до лейтенант — толкова много го ценеше Ришельо.

Поздравиха го и както бе обичайно, той отговори на поздрава любезно и сдържано, така че сложи край на бърборенията. След това извади от жакета си малка книжка, подвързана с червеникава кожа, и за да чете, отиде да се подпре на един стълб, близо до който двама гвардейци седяха около кръгла масичка. По-младият, Ньовел, едва беше навършил двайсет и шест години и беше новак сред стражата — постъпил бе преди няколко седмици. Затова пък събеседникът му беше побелял. Наричаше се Брюсан, гонеше четирийсетте и служеше под мантията на Кардинала от създаването на отряда през 1626 година.

— Все пак — казваше Ньовел тихо — много бих искал да разбера кой беше благородникът, когото Негово Преосвещенство прие тази нощ толкова тайнствено. И защо.

Тъй като Брюсан, увлечен в пасианса, който подреждаше, не реагира, младежът настоя:

— Помислете си, че той не мина през преддверието. Мускетарите на пост имаха заповед само да предупредят за пристигането му, без да задават въпроси. Ние, останалите пазачи, бяхме държани настрана. Лично капитан Сен Жорж го ескортира до покоите на Кардинала и след това го изпрати!

— Нареждането — отговори най-сетне Брюсан, без да вдига очи от картите — беше да бъдем слепи и глухи за всичко, свързано с този благородник. Не е трябвало да дебнете по коридорите.